Християна Тотева: „Баскетболът е интелигентна игра“

Когато си на терена е по-важно да следваш собствения си инстинкт, той никога не лъже, чувстваш със сетивата си какво става и си длъжен да прецениш действията си, казва баскетболистката.

СТЕФКА БУРМОВА

Християна Тотева е родена в Габрово на 18 декември 1997 г. Основното си образование завършва в ОУ „Цанко Дюстабанов“, след това преминава в ПМГ „Иван Гюзелев“ в Габрово. От две години насам тя учи в МГ „Паисий Хилендарски“ в София. И играе в отборите на жените и на девойките на БК „Левски“ в София. Преди това тя е била част от БК „Чардафон-Орловец“ в Габрово

- Кой Ви насочи към спорта, г-це Тотева?

- Първоначално се занимавах с футбол. А и от малка съм играла навън не само футбол, но и баскетбол. Едва когато започнах да уча в ПМГ „Иван Гюзелев“ се включих в училищния отбор по баскетбол. Но, първият ми треньор по баскетбол, при когото се записах в БК „Чардафон-Орловец“ в осми клас, беше г-н Калчев, където тренирах до 10 клас. Днешните ми треньори са Красимира Попянкова и Красимира Гугова, на които дължа много. Те ме научиха на голяма част от тънкостите на баскетболната игра.

- Заради баскетбола ли се прехвърлихте в София?

-Спортът беше основната причина, тъй като искам да се развивам в областта на баскетбола.

- Защо заобичахте точно този вид спорт, на какво Ви учи той?.

- Баскетболът много ми харесва като игра. Откакто се занимавам с този спорт сериозно съм наясно, че имам желание точно спорта баскетбол да бъде част от моя живот. Да е нещо, което ще продължава да ме води напред.

- В момента в кой от отборите на БК „Левски“, София, играете?

- Играя в отборите на девойките и на жените?

- Тази година ще бъдете абитуриента, как се съчетават вълненията от предстоящия бал и баскетбола, от избора на бъдеща професия?

-Честно да си призная, не ми се иска още да завършвам. Не ми се ще да се разделям с ученическите години. Но, във всяко нещо има ред. Идва и моят ред да завърша средното си образование. И се вълнувам. Много. Занапред много бих желала да продължа да се занимавам с баскетбол. Играя в „Левски“, вече съм свързала живота си с баскетбола, но трябва да продължа и образованието си, нали?
-Да, така е, но като спортист какви са били победите Ви досега?
-В първите финали от републиканската надпревара през миналата година, в които участвах, се класирахме четвърти. Много се вълнувах по време на състезанията. Не успяхме да вземем медал, но за мен това беше първият успех – отборът, за който играя да се нареди в челната шесторка. Изпитах голямо вълнение, тъй като до този момент не бях имала подобни преживявания, които не бих могла да опиша с думи. След това участие ме забелязаха в Националния отбор за девойки до 18 г. и вече участвам на тренировъчните им лагери. Това също беше вълнуващо. Цял един месец непрекъснати тренировки ежедневно, интензивни натоварвания. И много запознанства с нови хора. Там създадохме и нови приятелства. -След като играете за „Левски“ навярно се срещате с големите имена в баскетбола, усеща ли се присъствието на спортистите от такава величина в залата, дори само като зрители?
-Първият път, когато видях Тити Папазов в залата се разтреперих от вълнение. Все пак, до момента тази икона в спорта я бях виждала само от телевизионния екран и изведнъж на педя разстояние от мен. Да не говорим пък за емоциите, когато идва на нашите тренировки. В такива моменти усещам, че не само аз, а и моите съотборнички се стремим да играем по-добре, стремим се да има пълна координация на движенията на игралното поле. Просто, в такива моменти всички се мобилизираме, като че не сме на тренировка, а на отговорно състезание. Освен това, ако някой от нас има въпроси, свързани с тактиката на играта, с поведението на терена, големите имена в баскетбола никога не отказват да споделят своя опит, да разкажат действителни случки и лични преживявания по време на мач. Те са отворени за всички нас. Винаги са готови да помогнат, да протегнат ръка, да ни насърчат. А в момента женският отбор на „Левски“ е само от млади състезателки, на моята възраст, които имаме нужда от насърчаване и морална подкрепа. Цялото това отношение към нас го чувстваме като шанс и възможност за изява, за израстване в професионалния спорт. Ние играем с опитните състезателки от отбора, от които има много какво да научим, а и те ни обгрижват, сякаш сме техни деца, макар разликата помежду ни да е няколко години. Това ни помага плавно да прескачаме бариерите, да се справяме с трудностите не само на спорта, а и от житейски характер. -Случвало ли Ви се е да се стъписате, когато стъпвате на състезателния терен?
-Съвсем в началото, по време на първите ми мачове в „Левски“. Нов клуб, нов отбор, нови хора – всичко това трябваше да преодолявам едновременно. Тогава влизах на терена буквално разтреперана. Но с течение на времето започнах полека лека да се отпускам, да топя ледовете между себе си и останалите състезатели, да се чувствам уверена и стабилна. Всичко това е благодарение не само на моя характерните - колегите от отбора, от клуба, треньорите.
- Как понасяте свирканията и често грубите подвиквания от страна на публиката по време на състезанията, влияят ли те върху играта Ви? - Подобно поведение на публиката е трудно поносимо и разбира се, влияе върху психиката на състезателите. Но треньорите винаги са ни говорили и продължават да ни повтарят, че когато сме на терена, очите, ушите, всичките ни сетива трябва да са насочени в играта, да са на игралното поле, за да успеем да извадим най-доброто от себе си. А за това, което става на трибуните, да изграждаме здрава защитна стена.
Лично аз обаче все още не успявам да се абстрахирам напълно от непрекъснатите подвиквания и често откровени грубости от страна на публиката, насочени към моя отбор.
Напоследък се чувствам по-стабилна в това отношение и то най-вече, благодарение на мисълта, че ако се вслушвам в думите, идващи от трибуните, бих си загубила координацията, концентрацията. Когато стъпя на терена, искам да играя по възможно най-добрия начин, а не да слушам какво говорят хората.
- Попадате в друг свят, когато стъпите на терена, така ли?
- Да. Там се чувствам напълно щастлива. Има моменти, в които усещам, че летя, че всички момичета от отбора сме като едно цяло, което реагира на всяка мисъл на останалите, което предугажда действията на всички и буквално инстинктивно знае какво трябва да направи в следващата стотна от секундата. Тогава човек чувства отбора като сърцето на торнадо, слива се с него и действа само с инстинкти за победата. Струва ми се, че именно тогава успяваме да реализираме успешната игра.
- Дамян Дамянов беше написал: „... поемата за щастието свърши, оркестърът затихна, онемя, със кърпичка сълзите тихом бършеш и ний сме пак на долната земя“. Когато излизате от терена, на горната или на долната земя се чувствате?
- На долната. Но когато играя, съм на горната земя – освободена от всички условности и задръжки, мобилизирана и в същото време свободна и щастлива. - Как се адаптирате при преминаването от едното състояние в другото след мача?
- Всъщност има два вида напускане на терена. Единият е, когато треньорът те извади и отиваш на пейката, гледаш оттам мача, като да си част от публиката. Дори да съм допуснала грешка и поради това да са ме извадили от терена, тогава изпитвам още по-силно желание да вляза да играя, за да поправя стореното.
Когато си отстрани, разбираш абсолютно всички, допуснати от самия теб, слабости и знаеш какво трябва да направиш, за да не правиш повече подобни грешки. По друг начин се усеща човек, когато мачът е свършил и всички напускат терена. Независимо от резултата – има вълнения. Когато сме загубили, се разкъсваш от мъка, цялата игра протича като филмова лента пред очите ти и ти се иска да търкулнеш назад времето, всичко да започне отначало, до победа. Тогава анализирам грешките си и си казвам: „Ех, защо, защо така направих, а не продължих с дрибъла, примерно“. Но когато победиш, излизаш от терена с летяща стъпка. Тогава усещането е невероятно. - Плакала ли сте от радост след победа?
- Все още не, тъй като не съм печелила толкова сериозен мач. Но не съм плакала и при загуба. Характерът ми е такъв. Не обичам да показвам чувствата си пред други хора. Особено пък при загуба.
- Вярвате ли в суеверия?
- Всички спортисти имат своите суеверия и вярват в нещо. Ако ме питате имам ли си талисман - нямам. Но винаги преди мач си правя свои си ритуали и си мисля, че ако ги пропусна, мачът няма да е успешен. А и преди всеки мач се вълнувам. Понякога имам и предчувствия, някои от които са се реализирали.
- Когато е на терена, кое е по-важното за спортиста – да следва напътствията на треньора или собствения си инстинкт? - Според мен и двете са от значение. Но си мисля, че на терена е по-важно да следваш собствения си инстинкт, той никога не лъже. Защото треньорът вижда отстрани, но ти си вътре, ти чувстваш със сетивата си какво става и си длъжен да прецениш действията си. Сам.
- Понякога се налага да вземете решение за стотна от секундата, трудни ли са те?
- Баскетболът е много интелигентна игра и често грешно или ненавреме взето решение е пагубно за отбора.
- Кои са баскетболните корифеи, на които се възхищавате?
- Всички са чували за Майкъл Джордан. Той е невероятен баскетболист, считан е за най-добрия за всички времена. Наричали са го „въздушния“ заради изключително високия му отскок. Често гледам клипчета с неговата игра, а и на други баскетболисти от НБА. Следя резултатите им.
Другият ми любим баскетболист е Дерек Роуз, който играе в „Чикаго булс“ и най-много се възхищавам на него.
- За какво си мечтае днес Християна Тотева?
- За професионална кариера в баскетбола, съчетана с добро образование. На първо време искам да стигна до европейско ниво. Много бих желала да уча журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Ще ми се да завърша в НСА за треньор, за да мога по-късно самата аз да насърчавам, да уча, да посвещавам младите хора в тайните на баскетболната игра.
- Разбирам, че спортът е в кръвта Ви, наследствено ли е?
- Баща ми е бивш спортист. Национален състезател е бил по ръгби. Бил е и капитан на националния отбор. Играл е и в габровския отбор. Баща ми много, много не искаше да се занимавам със спорт заради контузиите, които сполетяват немалко спортисти. А и заради трудния живот на спортистите днес.
- Представяла ли сте си с какво ще се занимавате след 10 години примерно?
- Мислила съм си какво би станало, ако продължа, както и ако не продължа с баскетбола. Честно казано, засега не се виждам извън този прекрасен и обичан от мен спорт. За жалост, отношението към спорта в България не е много добро и съществува вероятност точно това да ме откаже.
- Извън училището и спорта с какво друго обичате да се занимавате?
- Обичам много да рисувам. Естествено обичам и срещите с приятелите си. Когато съм в София, всичко е като една въртележка – училище, тренировки, учене, почивка и пак. Всеки ден, понякога в различна последователност. Времето препуска. След тренировките съм буквално скапана.
- Как се справя една габровка, още незавършила средното си образование, в големия град, как преживяхте раздялата с родителите си?
- В София живея в общежитие. Раздялата със семейството си преживях доста тежко. Дори в началото исках да се върна тук. Копнеех да се върна у дома и мама да ми сготви любимите манджички, а не да се чудя всеки ден какво да си направя за хапване.
Много ми липсваше дома, мъчеше ме страхотна носталгия по родния град. Но моята майка ми оказа сериозна подкрепа за оставането ми в София. Тя ме стимулираше да устоя, ако искам да продължа да се занимавам с баскетбол. Защото в един момент буквално си бях събрала багажа да се връщам в Габрово. Тя ми даде сила, окрили ме. И останах. Преглътнах всички трудности и ето, вече втора година съм в София.
Всеки празник се връщам в Габрово. Обичам да съм със семейството си. Особено на Коледа, когато се събираме всички, масата е пълна с всякакви вкуснотии, сладкишчета, подаръци. Къщата е пълна с ароматите на празника. Ходим на църква и празнуваме своите именници.
- Трудна ли е битката със себе си?
- Най-трудна е тя, поне при мен, с моята личност. Особено когато искам нещо, а знам, че трябва да върша нещо съвсем друго.
- Треньорът Теди Буков заяви преди време пред вестника, че Вие сте една от надеждите на българския баскетбол, как възприемате неговата оценка? - Той е една от главните причини да съм в София. Затова съм му много благодарна - за всички тренировки, по време на които ме е окуражавал да продължавам и да не се отказвам.
Надявам се да успея да реализирам тези надежди и да оправдая доверието, което има той към мен.