Мариана Русева: "В живота случайни гръмотевици няма"

Вела Лазарова



Мариана Костадинова Русева е родена на 21 юли 1970 г. във Велико Търново. Семейството й живее в Трявна. Учи в СОУ „Петко РV Славейков“, ПМГ „Асен Златаров“ в Ботевград и ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, Велико Търново, специалност - икономика и стопанско управление. Изявен професионален баскетболист: „Балкан“, Ботевгр
Вела Лазарова



Мариана Костадинова Русева е родена на 21 юли 1970 г. във Велико Търново. Семейството й живее в Трявна. Учи в СОУ „Петко РV Славейков“, ПМГ „Асен Златаров“ в Ботевград и ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, Велико Търново, специалност - икономика и стопанско управление. Изявен професионален баскетболист: „Балкан“, Ботевград, „Фенербахче“ и най-добра баскетболистка на Турция (1993), „Етър“, Велико Търново и най-добра баскетболистка на България (1995), „Септември“, Рила - Кооп, София, „Левски-ВИС 2“ (1996), „Агро - Опрема“, Македония (1997). Учредител и член на УС на БК „Зограф“, Трявна. Живее и работи в София.



Г-жо Русева, кой ви откри за баскетбола?

Бях осем-девет годишна, когато с Ирина Грозева от Ученическата спортна школа (УСШ) към СОУ „Петко Р. Славейков“ започнах да тренирам баскетбол. Преди това, живеехме в центъра на града, играех баскетбол и футбол с децата от махалата на спортната площадка зад ДСК. В училище преподавател пофизкултура бе известния треньор по баскетбол, открил и създал много добри баскетболисти Борис Бойков. В Трявна се бе завърнал от Толбухин (Добрич) един наш състезател Веско Веселинов при когото ic; тренирала три пъти в седмицата след училище. Бях малко момиченце, приличащо на момченце с особен характер. Тримата ми първи треньори в Трявна запалиха искрата на баскетболист и състезател.

Кога бе първото бойно кръщение?

Бях на 12 г., когато участвахме на републиканско първенство с моята съученичка и приятелка Теменуга Милчева (Згрипарова).Второто ни бойно кръщение бе в Севлиево (1983 г.) с треньор Борис Бойков. Представихме се добре. Успях да отбележа 36 точки, но загубихме с 1 точка. Там съм направила впечатление на треньорите Ани Рудева и известния специалист Иван Колев от Ботевград. Тя забелязала усета ми да вкарвам в коша, добрата ми физика. В началото на лятото двамата треньори от Ботевград дойдоха в Трявна да разговарят с родителите ми да отида да играя в отбора на „Балкан“. Първоначално майка ми бе против, но вторият ми баща фотографът Стефан Чалъков я убеди да ми разреши да замина, защото има шанс да се развия като добра баскетболистка. Семейният колегиум в края на краищата даде съгласие да продължа да уча и да играя баскетбол в Ботевград. Ани Рудева обеща, че ще се грижи за мен като за собствена дъщеря, което бе и факт. Заръката на майка ми бе, че училището трябва да върви редом с баскетбола.

Как се почувствахте като състезател в Ботевград?

Отначало ми бе много трудно. Батевград е спортен център, но без Спортно училище. На 14 г. постъпих в Природоматематическата гимназия „Асен Златаров“ и живеех на общежитие. Отборът на „Балкан“, в който постъпих веднага бе вече републикански шампион по баскетбол. Като ново попълнение бях приета много добре. Треньорът Ани Рудева бе изключителен педагог, която направи всичко да се приобщя в отбора. Предстоеше ми да усъвършенствам техниката на игра, която ми куцаше. В началото самите тренировки ме изморяваха. Не мина много време и всичко започна да се случва от една поредна тренировка, на която присъстваше Иван Колев. Играехме лична преса. В играта другите ме бутаха, блъскаха. Бях загубила самочувствие. Не можех да се оправя. Тогава той се намеси. Спря играта. Даде указания и се наложи сама „да изплувам“ в чуждия град и в нов отбор. Трябваше сама да се преборя за мястото в него. На двуразовите тренировки бях на индивидуална програма. Самодисциплинирана усъвършенствах стрелбата в кош - далечна и с отскок. Бе средата на 80-те години, когато се променяха правилата на игра, които я стимулираха. Иван Колев ме насърчаваше: „Мариано, ти си характер - ако се давиш, дави се в дълбокото. Плиткото всеки може да го пецапа“. Тези му думи се превърнаха в мой дивиз, който продължавам да отстоявам на игрището и в живота. Ани Рудева като по-деликатен човек ме успокояваше: „Виждам в теб различен от другите състезател. Постепенно нещата ще станат и ти ще бъдеш основен гард в българския национален отбор“.

Как се вписахте в отбора?

Много бързо научавах новите приоми на състезание. Капитан на отбора бе Светла Антонова (гард). Тогава играехме два гарда. Тя бе плеймейкър, а аз „point gard”. По-късно настигнах Светла и даже започнах да играя като чист плеймейкър. Винаги съм била и организатор и реализатор в играта.

Каква следа остави първото ви състезание?

Няма да го забравя. Бяхме на републекянско първенство в София в зала „Локомотив“ (1985 г.). Две петици играхме две по десет минути. Нашият отбор „Балкан“ (девойки) имаше среща с отбора на“Кремиковци“, в който бе Стефка Кочева, много силна защитничка. Тогава в първите няколко минути не можах да реализирам некакъв кош. В прекъсването Ани Рудева ми обясни как да действам, а аз бях загубила ума и дума. След първите 10 минути тя ме хвана за ръка и ме поведе към съблекалнята, където бяхме сами. Бях смутена, а преди срещата се бях показала като доста самоуверена. Заслужих един шамар от Ани Рудева, която ми каза: „Разчитам на теб. Гледа ни цялата Федерация, треньори, специалисти. Искам да видя на какво съм те научила. Ти просто се подигра с това, което сме постигнали. Ако не демонстрираш, което сме научили просто не искам да разговарям с теб“. Излязох на игрището стресната. Казах си: „Мариано, това е твоят шанс“. Отборът на „Балкан“ завоюва победата. Спечелихме първо място. Треньорката, обаче не ми говори дълго време.Тогава и Иван Колев ми каза: „Мариано, ще запомниш нещо - няма да си слагаш перата на победител, преди да се е реализирала победата“. Участвах в много състезания в „Б“ група с „Балкан“, Ботевград. Времето в отбора бе една голяма школа за развитието ми като баскетболистка.

Към 1987 г. вече играех и в националния отбор (девойки) с треньор Иван Лепичев. Като национален състезател съм играла в зала „Орловец“ в Габрово. Мачът с „Кремиковци“ бе отправна точка в пътя ми на състезател свързан с постигнати победи. А победата винаги ми е доставяла удоволствие, независимо дали е била в баскетбола, личния живот или работата.

Спомен за някоя от първите постигнати баскетболни победи?

На XXII “Балканиада за девойки“ в Севлиево през 1987 г. бяхме първи. При това победихме Югославия. Беше ни гледала Добринка Манева, настоящият председател на БК „Зограф“. В случая не играех основен състезател, но към финала се наложи да сменя Деси Ангелова (капитан). Срещата беше оспорвана и нещата се решиха в последните 10 минути. Реализирах 17-18 точки и помогнах на отбора да спечели Балканиадата. Това бе първата ми сериозна международна среща с усещане за добре свършена работа.

Вълненията пред решителни мачове?

Разбира се, че малко се страхувахме. Винаги го има това усещане при среща с непознат съперник в непозната обстановка. Вълнуваш се дали ще се представиш добре, дали отборът ще победи. Тази тръпка много бързо изчезва, когато топката се появи в твоите ръце. Югославянките бяха високи състезателки, обучени много добре като нападатели с прекрасна техника. Играеха на високо ниво. Ние противопоставихме изключителен хъс и прословутата българска техника. Тогава в отбора на „Балкан“ участваха момичета, повечето от които после се състезаваха за други страни (капитанът Деси Ангелова сега е треньор във Франция, Лидия Върбанова игра в Македония и др.). Така българската баскетболна школа отиде да се развива в чужбина. Клед като завърших Математическата гимназия в Ботевград останах още една година в „Балкан“, който играеше в „Б“ група.

Вече сте с име на утвърден състезател?

Наистина започнаха да идват предложения за участие в отбори от почти цяла България. Избрах „Славия“, тогава отборът се водеше към Строителни войски (1989 г.), защото там играеше националката Снежана Михайлова от Трявна. Предложението бе примамливо. Получавах жилище в София. В отбора на „Славия“ бяха и такива изявени състезателки като Жасмин Капралова, Катя Стойчева. Треньор бе Красимир Драгоев. Отборът играеше в „А“ група и бе винаги в тройката на класациите.

Кога започна международната ви кариера?

Спомням си, че с отбора на „Славия“ водим с 8 точки срещу „Марица“, Пловдив (1990 г.). На тази среща съм забелязана като реализатор и защитник. В една статия за друг мач пишеше „На поредната Балканиада - жени в Апатин (1988 г.) - не бе само една среща. Баскетболистките ни победиха без проблеми с качествена игра, което даде възможност за изява на всички от състава: Попова, Василева, Мановска, Мариана Русева. Участваха Югославия (първо място), България (второ място), Румъния (трето място), Албания, Гърция. Хубава надпревара, която показа, че и женския баскетбол възмъжава ... Оставаме си и красиви. Ние се върнахме с купата на най-красиво момиче Мадлен Станева“, отбелязва във в. „Труд“, спортният журналист Ваня Войнова.

На национални и клубни състезания съм забелязана от турския мениджър Исмет Четин. Той предложи да ме презентира на няколко техни отбора - „Галата сарай“ , „Фенер Бахче“ в Истамбул.

Играх във „Фенер Бахче“ (1992-1993 г.). В отбора бяхме две чужденки с една американка. Отначало имах преводач. След 2-3 месеца почти нямах проблем с турския език. Заварих отбора в окаяно състояние. С американката трябваше да го спасяваме... Спечелихме купата на Турция. Бяхме втори в републиканския шампионат. Бях обявена за най-добър състезател на Турция. След изтичане на договора мечтаех да играя в Италия, нещо което не се осъществи. Играх и за „Агро- Опрема“, Македония (1996 г.).Шест - седем пъти съм била с колежански отбори в САЩ. Играла съм в Австралия.

Развивате се като професионален състезател?

От 1992 до 1996 г. съм професионален състезател. Участвах в две Европейски първенства и две Балканиади (България, Италия).

Като се върнах от Турция в България играх в много силния отбор на „Етър“, Велико Търново (1994-1995) с треньор Красимир Драгиев от „Славия“, София. Спечелихме трето място и бях обявена за „баскетболистка на България“. Най-голямото ми постижение са отбелязани 37 точки. Играх един сезон в „Септември - Рила Кооп“, София, „Левски - ВИС 2“. Отново бях с Жасмин Капралова, Катя Стойчева. Класирахме се втори в шампионата и играхме за купа „Европа“ с шесто място в Италия.

Кое прекъсна спортната ви кариера?

Една тежка контузия. Бях се прибрала в България по покана на Георги Божков от „Славия“. Трябваше да играя в българското първенство, да се намеся в „play off”. Не участвах. В една от тренировките с отбора на „Славия“ получих контузия на коляното. По това време ме искаха за отбор от Словения. Канеха ме да играя само за купа „Европа“ и да бъда треньор на техните малки деца със сериозна финансова оферта. Поради травмата не можах да отида ... Разбрах, че със спорта е до тук .... Когато лекарите ми казаха, че няма да играя не можех да повярвам. Всичко като признание и хъс го бях получила. Прекъсвам с баскетбола. Бе много тъжно. Помогна ми отново моят характер. Непремиримост, една година след операция. Един спортист, независимо какъв е, я носи стига да може да я доразвие. Започнах да уча задочно във ВТУ, специалност „стопанско управление и икономика“. Пътят в живота ми се разви в друга светлина.

Кое в спорта ви донесе най-голямо удовлетворение?

Това са два момента: в „Балкан“, Ботевград, когато Ани Рудева ми казваше, че съм станала голяма баскетболистка, че трудът и талантът не са отишли навятъра. Другият, когато с „Етър“, Велико Търново станах баскетболистка на България. Получавала съм покани от други държави, но винаги се придържах към желанието да играя в страната. Изключително трудно ми е да се разделям с България.

И до ден днешен съм съхранила приятелството си с треньора Ани Рудева.

Баскетболът отваря мирогледа, начина на мислене, работата в екип. В работата винаги се познава екипния играч, особено когато се тръгва в някаква битка, независимо каква ще бъде тя. Толерантност е другото качество на баскетболиста.

Продължава ли да ви вълнува баскетбола?

Дълга тема ... В момента българският баскетбол не е на завидно ниво, но интересът ми е жив. Ходя по мачове. И сега като вляза в баскетболна зала запалянковците ме посрещат с думите „Каква страшна баскетболистка беше“. От българките съм се учила от Петкана Макавеева, която за малко ми бе треньор в „Левски“. Помня Ваня Войнова като добър спортен журналист. От чуждите играчи ме впечатляваше, и не само мен, Майкъл Джордан.

В Трявна току-що завърши детския национален лагер „Star basket camp”. Впечатлението ви от тази нова спортна изява?

Инициативата на Саша Топчов от Варна с подкрепата на Общината и БК „Зограф“, участието на сръбски и български треньори в работата с над 160 деца от страната, сред които и група на клуб „Зограф“ и SOS “Детско селище“, може само да се приветства. Наблюдавах тренировки на деца от втора смяна. Впечанли ме сериозността на заниманията. Видях, че така както са ме обучавали в първите ми стъпки в баскетбола го правят и сръбските треньори. Видях в очите на много деца искрата и желанието да бъдат големи баскетболисти. Пред тях е личният пример на техните сръбски и български треньори и проумотъри (помощници) - изявени български състезатели (Хрисимир Димитров, близнаците Калян и Деян Иванови, Петър Петров, Мирослав Николов и др.). Важно е, че искрата на бъдещите нови звезди на баскетбола е запалена, а също и желание у треньорите.

На път е ползотворното партньорство между БК „Чардафон-Орловец“ в Габрово и БК „Зограф“ в стремежа да се развие детския баскетбол.

Тези спортни клубове с подкрепата на БФБ са крачка напред в развитие на баскетбола сред децата. Добринка Манева в Трявна с много любов и постоянство води БК„Зограф“. Радостно е, че в Габрово и Трявна започва да се връща една спортна традиция. Усеща се липсата на Ученическите спортни школи, каквито имаше по наше време. Разбрах, че наесен започва Ученическа спортна лига. Нещо много важно за бъдещо развитие. Големият баскетболен състезател се подготвя и гради още от детските години. В спорта не можеш да долетиш отнякъде, от неизвестното. В живота случайни гръмотевици няма. Този, който е талант и работи, рано или късно постига предначертаното.

0 коментара

Коментирай!

Към началото