Новини

  • Владимир Искров: „International Basketball Camp е най-големият лагер в България”

        Организатори на IBC са вдъхновителят и водещ български треньор Владимир Искров със спортен клуб „Усмивка”, Община Габрово и Обединен баскетболен клуб (ОБК) „Чардафон”.
        За очакванията и програмата на голямото събитие, което дава възможност на младите състезатели да се развият и да научат много от чуждестранните треньори, разговаряме с главния организатор Владимир Искров.

        - Г-н Искров, намеренията Ви за тазгодишното издание на IBC?
        - Като брой участници запазихме това, което имаше като резултат от миналата година - около 330 деца, 60 души делегация - националните отбори от Румъния, Македония, Украйна. За второто издание на Streetball (стрийтбол) 3 х 3 очакваме още около 150 души. Така че участниците клонят към 600, като не включваме националния отбор по баскетбол с инвалидни колички, с които ще водим подготовка за европейското първенство на 30 юли в София. Това е голям успех за нас. Прекрасна възможност за първо участие, като домакини, на европейско първенство за хора с увреждания.  
        Чуждестранните участници са от 13 държави, от които за първи път идват младежи от Литва, отбор от Ирландия. Идват и американските треньори от Basketball Embassy, редовни участници и много добри специалисти. За първи път ще дойдат още двама американци, много добри колежански треньори от Чикаго. Ще има изявени треньори и от Норвегия.
        Заради големия брой участници кампът е разделен на две смени по 160-170 човека: 12-19 юли  и 20-27 юли. За втора смяна ще пристигнат отбори от Румъния, Северна Македония, Турция, Дупница, Благоевград. Децата от „Левски” и ЦСКА идват редовно от 2016 година.
        - Дойдоха ли ръстови състезатели?
        - Да. Те са от Англия, Ирландия и Холандия. Има момчета с ръст над 200 см, даже един състезател е 215 см. Те ще се включат в турнира „Христо Донков”, който е от 15 до 18 юли, и публиката ще може да ги гледа в Спортна зала „Орловец”.
        - Придобива ли популярност включването в кампа на турнира „Христо Донков”, който е в памет и на известните габровски баскетболисти Христо Попов, Иван Драганов и Иван Шумков?
        - Една добра възможност 16-годишните участници да могат да видят нашите деца. В същото време е обиграване на националните отбори, които са тук. Полезно е за всички. Намирам, че е добър опит.
        Тази година в турнира ще участват пет отбора. Това са националният отбор на Северна Македония, Румъния, Украйна, Сборен отбор от Западна Европа (Ирландия) и отбор на Кампа със състезатели от Габрово и региона. От ОБК „Чардафон” са 50 младежи, от които повечето са малки деца - 8-10-годишни.
        Вярвам, че ще бъде интересно на треньорите от чужбина.
        - Десет години възроден баскетбол в Габрово. Вие сте свидетел на развитието му. Набира ли скорост любимата игра?
        - Самият факт, че габровски отбори се класират на финали, че има треньори, които работят тук професионално с над 300 деца в школата, е добър показател за огромния скок, с който баскетболът се развива в България.
        Пожелавам на колегите да са здрави и да продължават в същия дух. Все по-често виждаме отбори на „Чардафон-Орловец” на финали, което много ме радва.
        - А добри играчи за националната гарнитура?  
        - При девойките определено има. Прекрасна е селекцията на Анита Крушева. Според мен едно-две момичета трябва да се изпратят в националния отбор на България.
        - Къде ще се проведе стрийтболът тази година?
        - На 18-20 юли ще бъде на площадката на блок „Дунав”, която е с добри условия и осветление.
        - Като треньор на националния отбор по баскетбол с инвалидни колички как ще върви подготовката за европейското в София?
        - Подготовката на националния отбор от 12 състезатели, който пристига днес (събота), ще е почти всеки ден по време на кампа до 25 юли.
        Има 2-3 нови момчета, бивши баскетболисти, които по стечение на обстоятелствата от миналата година играят баскетбол на количка.
        На 21-22 юли отборът ще изиграе  две контролни срещи с отбор от Босна и Херцеговина, а на 24-25 юли - с отбор на Румъния.
        - Условията, при които са настанени играчите?
        - Както винаги, спортните площадки, хотел „Мак” предоставят прекрасни условия.
        Общината е организирала всичко да ги ползваме от кампа в часовете, които са ни необходими. Благодарни сме на кмета Таня Христова. За да се случва това събитие в Габрово, основна е заслугата на Община Габрово, която го подкрепя както финансово, така и като материална база за толкова много хора. Това е една от причините International Basketball Camp да е най-големият баскетболен лагер в България. Той е най-продължителен, най-евтин и единствено ние имаме треньори от цяла Европа и Щатите. Основателно интересът на чуждите специалисти към него продължава с всяка година.
        - IBC има ли девиз?
        - Мечтай, вярвай, успявай!

  • Симеон Варчев, вицепрезидент на БК „Черно море - порт Варна“: „В живота няма само върхове"
    Вела Лазарова



    - Като изявен състезател какво откри пред вас кариерата на треньор?

    - Съдба. Моят баща беше учител. Имаше добри педагогически качества. Като дете бяхме много често заедно и изглежда съм прихванал нещо от него. В един период, когато късметът не беше много с мен - скъсах ахилес, после счупих ръка ... и започнах треньорска работа. Бях състезател на „Лъсков“, Ямбол. Сформирах няколко групи деца да играят баскетбол.След три години бяхме шампиони и когато седем от тях станаха на 18 г. влязоха в мъжкия отбор на Ямбол, на който вече бях треньор. Така започнах.

    -Треньорската ви кариера е изпъстрена с успехи. Как се постига успехът в нея?

    - С много трудолюбие, с много постоянство, с много дисциплина. Много важен момент е, когато имаш неуспех да не се отчайваш след загуба. След това с утроени сили да работиш повече. Поначало треньорската професия е много особена. Например един художник може да вземе четката и боите и спокойно да прави боята малко по-розова или малко по-червена. А треньорът, чиято професия е също творческа, го прави със състезатели. В случая например един състезател е добър и е в добра спортна форма, разчиташ на него. Но преди да тръгне за срещата се случва да се е скарал със съпругата или с приятелката си. Ти очакваш едно, той дава съвсем друго. Така, че на треньорът понякога му е много трудно, но човек все пак трябва да успява, да въодушевява състезателите, да ги кара да дадат най-доброто, на което са способни.

    - А това да ги научите да ви следват?

    - Наистина е трудно. Особено днешната младеж е по-трудна за работа. Иска бързо да успява. Да не се труди толкова колкото трябва... И в това има нещо особено. Винаги поколенията говорят с носталгия за отминало време. За мен всяко поколение си има положителните и отрицателни герои.

    - Как е от лятото вашият клуб „Черно море“ - Варна?

    - Бяхме останали без спонсори. Бяхме пред закриване. Слава Богу, че в края на лятото се появи г-н Данаил Папазов, генералният директор на порт Варна, който прие идеята да спонсорира клуба. Понеже е държавна фирма, с удобрението на премиера Борисов, бяхме спасени. Не става дума толкова за мъжкия баскетбол, а за нашата школа, в която тренират около 540 деца. Щеше да е жалко, ако не можеха да продължат да спортуват.

    - От кого научихте най-много в професията?

    - Не мого да кажа, някой от който съм научил най-много. Бих отбелязал, че имах интерес към работата на всички треньори. Полезни бяха разговорите ми с тях. Учих се от много хора. Първите ми стъпки в треньорската професия бяха в Ямбол.

    - Как открихте Георги Глушков за баскетболната игра?

    - През 1975 г. БНТ проведе конкурс „Висок баскетболист“. В Ботевград бяха събрани 20-те най-високи момчета от България. Георги Глушков бе по-малък на възраст, не толкова висок и не попадна между избраниците. Тогава направих такъв конкурс в Ямбол. Той се яви и така го открих - бъдещият първи източноевропеец, играл в първенството на Националната баскетболна асоциация (НБА) на САЩ с екипа на „Финикс сънс“.

    - Какво изтече от опита ви в баскетболната река?

    - Когато човек работи упорито дълго време в дадена област придобива опит, оставя следа с методика, с начин на работа. Мисля, че най-положителното е това, което съм оставил. Да, имам особена методика на работа, чието съдържание някои оспорват, други го приемат с въодушевление. Тия, които го приемат и работят постигат определени резултати. Постигат успех. В живота няма само върхове. Има и спадове.

    - Кои са най-щастливи те ви моменти в спорта?

    - Те са няколко. През 1985 г. Георги Глушков игра в НБА. Същата година

    „Черно мере“ стана шампион на България. Третият момент е една квалификация за европейско първенство (1991 г.), когато като треньор на националния отбор по баскетбол (Глушков, Гергов, Младенов, Равуцов, Ценов и др.) бихме отбора на Гърция, който бе с известни звездни играчи - евройпейски шампиони (Янакис, Христодул и др.). През 1992 г. при една квалификация в Германия бях обявен за треньор на България (б.р. единственият баскетболен наставник в страната, обявен за треньор на годината) и през 2000 г., когато с „Черно море“- Варна станах треньор на столетието. Това са петте момента, за които мога да кажа, че са били най-щастливи.

    - Какво разбрахте с годините?

    - Мисля, че човек трябва да бъде последователен, коректен, търпелив, трудолюбив. Когато има успехи да не се възгордява, а когато има неуспехи да не се отчайва. Да продължава напред.

    - Какво очаквате от баскетболния празник в Габрово, в който „Черно море - порт Варна“ ще се срещне с „Левски“ за спечелване новоучредената купа на Община Габрово?

    - Ние сме съвсем нов отбор, а този на „Левски“ ни превъзхожда значително. Очаквам да играем добре. Да имаме напредък, развитие тъй като първенството започва след една седмица. Това, което сме били преди една седмица, днес да сме по-добри (б.р. отборът на „Черно море - порт Варна“, един от емблематичните баскетболни клубове в България, победи вицешампиона „Левски“ в оспорван двубой с 82:80).

    По-рано във Варна имаше такива турнири, но в последните години не сме провеждали. Това е наша слабост. Може би ще трябва да ги възродим.

    -Какво бихте казали на ентусиастите в Габрово, които с възстановяване на БК „Чардафон-Орловец“ отново връщат интереса към любимата игра в града?

    - Партньорството с „Левски“ при всички случаи ще допринесе за осъществяване на задачата, която са си поставили. Но най-важното е хората, които се занимават с това да проявяват търпение. Да не се предават пред трудностите. Да имат характера да ги преодолеят за връщане на Габрово отново в баскетбола.



  • Иван Джиджев, президент на ПБК „Левски“ : Габрово е с добри възможности за популяризиране на баскетбола"
    Вела Лазарова

    Първото писмо за партньорство между ПБК „Левски“ и БК „Чардафон-Орловец“ го подписахме преди три години. Започнахме работа с учителите - треньори по баскетбол от Габрово, които идват в зала „Универсиада“ на семинари. Ваши деца участват в наши традиционни ваканционни турнири. От миналата година имаме и някои по-конкретни ангажименти - помагаме материално и финансово на Баскетболния клуб тук.

    Организираният през есента, за трета година, баскетболен турнир „Христо Донков“ е една добра възможност за популяризиране на този спорт в Габрово. Възможността децата и юношите да бъдат увличани в този тип занимание е добре дошло и трябва да се използува максимално.

    Относно дейността на възобновения БК „Чардафон-Орловец“, след три десетилетия пауза в организирания баскетбол, мисля, че се развива в правилна посока, че се започна от работата с деца и юноши. Това е и виждането на

    БК „Левски“ за развитието на БК „Чардафон-Орловец“ в дългосрочен план. Габрово като академичен град има възможност да засили партньорството със своя Технически университет за формиране на един отбор. Отскоро бе определен наш треньор, който да работи с „Чардафон-Орловец“ за провеждане на съвместни тренировки в София и Пловдив. Баскетболът като академичен спорт е най-нормално да се развива в Габрово. Нещо съвсем естествено това да се случва тук.

    Поздравления и добри думи към колегите за новото техническо оборудване на спортна зала „Орловец“, осигурено с помощта на верига „Технополис“, която разбрахме предстои съвсем скоро да стъпи в Габрово. Това ново съоръжение е и една нова възможност за залата, защото с тези нови кошове спокойно могат да се провеждат различни състезания. Градовете, в които активно се развива баскетбол заслужават такова съоръжение. Като състояние зала „Орловец“ е една от най-добрите в страната. Наред с хандбала и волейбола вече има възможност и баскетболът да участва активно тук. Само адмирации за Габрово.

    Работим много активно по възраждане на младежката, ученическата лига. Вече има привлечени над 20 софийски училища с отбори. Започваме да работим с децата още от първи клас. „Левски“ участва с всички възрастови групи - момичета и момчета в националните първенства. Всичко, което се случва тук може да бъде включено в този начин на работа. За мен като президент на

    ПБК „Левски“ това е стойностното и важното.

    Нашият методист Ратко Йоксич ще продължи да идва в Габрово, треньори и състезатели от Габрово също ще продължат да идват при нас
  • Иван Господинов: „Нашата цел е да създадем баскетболна школа“
    „Като се каже Габрово, да се знае, че е баскетболен град“ - е амбицията на изпълнителния директор на „Чардафон-Орловец“

    Вела Лазарова

    Иван Господинов е роден през 1958 година в Габрово. Като повечето деца, е опитвал от различни спортове, участва в училищните отбори то футбол, волейбол, хандбал, лека атлетика. „Прифесионално“ - в детско юношеската школа на „Чардафон-Орловец“, започва с футбола - треньор Стефан Мичев. След по-малко от година обаче е привлечен към баскетбола от Младен Младенов - заедно с цяла група деца от Осмо основно, с които печели общинското първенство при шестокласниците. Многократен общински и областен шампион с отбора на ПМГ „Акад. Иван Гюзелев“. Играл е във всички възрастови формации, включително , като десетокласник, при мъжете, на закрития през 1975 г. „Чардафон-Орловец“. Двукратен вицешампион и шампион (1980 г.) от студентския шампионат (участват 12 ВУЗ-а) на „Лвов“ с отбора на Украинския полиграфически институт. През 1993-та, по инициатива на Христо Донков, заедно с Продан Кавалов, Иван Шумков и Иван Драганов учредява „Спортен клуб Габрово-баскетбол“, но не успяват да възродят играта. Изпълнителен директор на възстановения през 2009 г. „Чардафон-Орловец“.





    Г-н Господинов, кое предизвика възобновяването на „Чардафон-Орловец“ след няколко неуспешни опита?

    Наистина в началото на 90-те години на имаше поне два неуспешни опита за възстановяване на Баскетболния клуб. Първо в Габрово бяха организирани финали на едно Работническо републиканско първенство, което се състоя в двора на Механотехникума. През 1992 г. с Иван Хубанов, Бог да го прости, повечето хора го знаят като журналист, но той е учил на баскетбол повечето от баскетболистите в Габрово, се обърнахме към кмета Иван Ненов да се възстанови този спорт в града. В „100 вести“ публикувахме снимка - тримата гледаме един мач в ТМЕТ-то, с подпис: „Иван Ненов се врече на баскетбола пред двама Ивановци“. За съжаление, от този опит не излезе нищо. Вторият беше по инициатива на Христо Донков - през 93-та. Заедно с покойните вече Продан Кавалов, Иван Шумков и Иван Драганов учредихме „Габрово спорт-баскетбол“. Поканихме за председател Илиан Обретенов, бивш областен управител, самият той не се е занимавал активно с тази игра, но е с баскетболна жилка - баща му е емблематичният в Габрово Добрин Обретенов. Възникнаха обаче някакви бизнес проблеми и нещата не потръгнаха. Все пак, благодарение на Христо Донков, организирахме два контролни мача в „Орловец“ между националните отбори на България и Румъния - мъже. През следващата година - през май 1994-та, Габрово стана домакин на международни турнир за жени „Иван Гълъбов“. През юли 95-та се проведе и експериментален турнир за момечата до 20 години, участваха националните отбори на България, Гърция, Португалия, Югославия и Франция. някъде по това време организирахме и един шоу мач - по американските правила - в 4 части, между по-стари и по-млади ветерани - „Старите кримки“ срещу „Непокорните момчета“. И с това приключи всичко. През 2007-ма в Габрово се появи Атанас Атанасов от София, баскетболист, методист с организационен опит в ГС на БСФС в столицата. Задено с Дончо Дончев и Първан Дедев те учредиха БК „Габрово“, участваха и с отбор деца в зона „Мизия“. Не срещнаха нужната подкрепа. Баскетболът е колективен спорт, при него не могат да действат методи като при индивидуалните спортове, където родителите поемат голяма част от разходите. по подготовката, екипировката и участие в състезанията на собственото им дете. В колективните спортове, където отборът е от 15-16 човека, това няма как да се случи. Екипи, топки, състезания, пхътувания, съдийски - нужни са сериозни средства. За едно състезание на отбор - между 400 и 700 лева. Ако е двудневно, парите надхвърлят 1000.

    Вие не сте участвали в БК „Габрово“, защо се ангажирахте с проекта „Чардафон-Орловец“?

    Стана след една случайна среща на улицата с Васил Гъдев, Иван Шумков, бившия селекционер женския национален отбор Георги Димитров. Питам ги: „Какво правите“, а те ми отговарят : „Ще правим отбор за „А“ група“. С тях беше един бизснесмен - Христо Младенов, който навремето финасирал отбора на Казанлък. Помолиха ме да им съдействам за среща с кмета Томислав Дончев. Той прие. Проведоха се след това още две-три срещи, при които приказката на беше кметът да осигури строителни обекти на въпросния предприемач, от което той да отдели пари за баскетбола. Нямаше как да се случи това. Не и в Габрово. Но междувременно проведохме кастинг за отбор - ние поехме организацията и финансирането, Общината помогна, но Младенов не е дал стотинка. От цялата шумотевица която създадохме се видя, че има интерес към играта. Тогава с Пламен Минев и Иван Шумков седнахме по на една бира и решихме да намерим още 5-6 съмишленици и да се опитаме поне да създадем детско-юношеска школа. Само в мъжкия профил. На кастинга се явиха 160 деца. За да не губим темп, приехме лиценза на „Габрово“, но върнахме старото име - на тима от 1975 година. Създадохме отбори във всички възрастови групи при момчетата, но през първата година включихме само два в първенството на зона „Мизия“, за да ги понаучим на играта. В момента, като структура, без да визирам все още качеството на игра, вероятно сме уникален клуб за града и донякъде в страната - формирани баскетболни отбори във всички възрастови групи при подрастващите и в двата пола.

    Защо държахте на старото име?

    С възстановяването на БК „Чардафон-Орловец“ искахме да покажем, че баскетболът в Габрово е имал традиции. Действително, не бяхме нарицателно като Ботевград, Димитровград, Русе - говоря за градове от нашия калибър, но имахме в мъжкия профил отбори във всички възрастови групи, плюс представителен тим, който играеше в Северната „Б“ група. Имаше и отбори при момичетата, без женски. Всичко беше наистина на аматьорски начала. При мъжете играеха, работници, студенти, ученици. И отборът беше в „Б“ група. Както и футболният, който беше под личната опека на Партията, футболистите се водеха на щат по фабриките и на практика си бяха професионалисти. В този аспект трябва да се оценява постигнатото тогава - благодарение на хора, за които напомнихме в рубриката „Между двата коша“. Както и това, че имахме отбор в „Б“ група, въпреки че нямаше зала.

    Смята се, че точно липсата на зала е довела до закриване на баскетбола в Габрово.

    Бях ученик, затова не мога да кажа със сигурност. Но имам съмнения. Мачовете се играеха на асфалта на Априловска гимназия, зимно време - в „Дан Колов“ в Севлиево. Бяхме на военно с един мой съученик - Михаил Георгиев, и чакахме да ни освободят, защото трябваше да играем във Видин. Вместо това ни съобщиха, че с баскетбола е приключено. Така че това е било някъде април 1975-та, по време на сезона. Мисля, че причините са други, най-вероятно финансови. Имаше и някаква измислена точкова система и в София се решаваше център на какъв спорт трябва да стане даден град. Години след това в Габрово искаше да работи Мариета Балъкова, световна шампионка с ансамбъла, но й отказаха, защото художествената гимнастика не била приоритет за града.

    - Кой беше последният треньор на мъжкия отбор?

    - Христо Донков. Пое го някъде през януари 1975-та. Преди това беше Христо Попов. По-големите се отказаха, останаха по-младите - повечето студенти и ученици.

    Помните ли кои бяха?

    След 30 години няма как да бъда точен кой кога се е отказал, но в последния шампионат със сигурност играха самият Христо Попов, Дончо Дончев и брат му Николай, Огнян Пехливанов, Пламен Минев, Стефан Бенков, Росен, Георги Милчев, познат повече като Юли, мисля един Минчо от Трявна, от учениците Михаил Георгиев, Николай Вътков, Георги Черкезов.

    Младен Младенов Ви е откъснал от футбола?

    Не мисля, че футболът е загубил нещо. Първо във футболния отбор, бяхме в пети клас, се записа Мишо Георгиев, но баща му бързо го спря, че на тренировки се ходеше чак на Смирненски. Мишо имаше талант, щеше да излезе от него футболист. Тренирах около година и половина, първо при Стефан Мичев. По това време станахме градски първенец по баскетбол с отбора на Осмо основно. Младенов ни хареса няколко момчета и ние вкупом се записахме - Пламен, Николай Вътков, Михаил Георгиев, Георги Черкезов, Красимир, известен като Бъро, който обаче скоро напусна и отиде в бокса.

    В какви състезания участвахте?

    Тогава школите играеха в окръжни първенства, следваха зони, после финали. Ние стигахме до зоните. Беше чудо да ги прескочим - там като правило повечето отбори бяха от спортни училища. Играли сме примерно срещу „Дунав“ (Русе), спортно училище, в което бе събран проектонационалният отбор за - така се казваше тогава. Сегашните кадети тогава се наричаха юноши младша възраст. Играли сме срещу „Тракия“, „Добруджа“, „Берое“, ЖСК „Спартак“, „Черно море“, „Балкан“ (Ботевград), „Миньор“, „Доростол“, „Хебър“ и още много. Естествено, срещу Дряново, Севлиево и Трявна.

    Вие на какъв пост играехте?

    Като малък - гард. Тогава център беше Николай Вътков. Той беше с глава над всичките деца и носеше отбора на гърба си. После остана кажи-речи най-ниският. Аз пък се източих. При Христо Донков играех крило, Иван Драганов, който също ни е бил треньор , ме забиваше център.

    Кои от местните баскетболисти Ви впечатляваха?

    - От по-големите - Иван Драганов, Христо Попов, Дончевите, Огнян Пехливанов, Шумката, Илинко Вълчев. Много харесвах играта на Пламен Минев. От по-младите - Юли, Минчо, Светльо Сяров, Фильо, Гърка. От нашия набор - вече ги изброих кои играха при мъжете - Вътков, Мишо Георгиев, Гошо Черкезов. Гошо беше много талантливо момче.

    В окръга срещахте ли съпротива?

    Винаги я е имало. В малките възрасти за първото място спорехме със Севлиево, като пораснахме, основен съперник ни беше Трявна. Там отборът беше събран в Художественото училище. През 76-та ги бихме насред Трявна с отбора на Математическата - в него играехме с Мишо Георгиев, Георги Денев, Христо Райнов, Боян Коев и още няколко момчета, които не тренираха баскетбол. Седмица по-късно обаче, пак там, паднахме на Окръжно между градските отбори. Трябва да признаем, че в годините Трявна се доказа като по-баскетболен град. Не само заради Глушков. Даже не основно с мъжкия баскетбол, въпреки че и той оцеля много повече от габровския.

    Кога се срещнахте с истинския баскетбол като състезател?

    Бях студент в Украинския полиграфически институт в Лвов. Там ми се наложи да започна буквално от А-Б, защото методиката беше абсолютно друга - не само в тактическо отношение. Спомням си на първата тренировка треньорът ни - доц. Дербаба, заслужил съдия на Украйна, съдия международна категория, завеждащ кадетра, по-късно помощник треньор на националния отбор на Украйна, ми вика: „Абе, момче, как хвърляш ти?“ „Ами, както ме у учил другарят Младенов“ - отговарям. „Че така не се стреля от 20 години“ - ми каза той и започна с индивидуалните тренировки - такива, че едвам се добирах до общежитието. Играта с лявата ръка, заради Иван Драганов ме е шамарил по врата, че било „изгъзица“, беше част от всяка тренировка, както сега навсякъде го правят и 8-годишните. Базата за мен беше невиждано - в Габрово тренирохме в салон за волейбол, там всеки институт имаше собствени зала, стадион, плувен басейн. Имаше 12 института, най-големият - Политехниката беше от 20000 студента. Шампионатът беше есен пролет и се играше всяка седмица, по системата всеки срещу всеки. Особено в първите три години бяхме много сериозен отбор - тогава два пъти завършихме втори - след Политехниката, веднъж първи и се класирахме за републиканските финали в Киев. Играли сме и в Москва. Имахме 3-4 момчета над 2 метра, което по онова време , поне в България, не се срещаше често дори в отборите от „А“ група. Центърът ни беше 208, вторият - 205. С моите 190 се борих за място под слънцето с гардовете. Оттогава ми е гордостта на „кариерата“ - че съм играл срещу Виктор Панкрашкин - бъдещ национал на СССР. Беше някъде към 214 см. Учеше във Института за физическо възпитание и спорт. Точно тях бихме, когато след мача той ни събра момчетата от двата отбора и почерпи по бира, че го вземат в ЦСКА - Москва. След десетина дни вече го гледахме по телевизията. За съжаление почина рано - през 1994-та.

    Какво Ви даде баскетболът?

    Всеки спорт изгражда качества, защото за да постигнеш нещо, трябва да се пребориш с умората, с болката, с желанието да се откажеш. Колективните спортове дават и нещо друго - модерно казано - умението да работиш в екип, да приемаш победите и загубите със своите съотборници. Лесно е да печелиш, трудно е да губиш! Спортът учи да губиш с достойнство, да не те пречупва загубата, а да вървиш напред. Идва следващ мач, в който, ако си читав, трябва да си по-добър.

    Поредицата „Между двата коша“ в продължение на повече от година и половина позволи на габровци чрез многобройните интервюта да се докоснат до началото и развитието на традицията в играта с оранжевата топка. Тази уникална инициатива на БК „Чардафон-Орловец“ срещна много съпричастност у бивши и настоящи баскетболисти, отклик сред гражданите. Какви са бъдещите намерения в тази посока?

    Целта беше да покажем, че, противно на нечии виждания, Габрово, макар да не е бил сред водещите центрове, има традиции в баскетбола. Важното беше и да събудим интересът към още един спорт. За мен нито един спорт не е конкурент на друг. Важно е децата да отлепим децата от компютрите, да ги запалим по спорта - бил той футбол, волейбол, баскетбол, тенис и др. Защото спортът, особено при постигнат успех, фокусира вниманието и, в известна степен, по леко се преодолява болестта, наречена тийнейджърство. Започнахме поредица във вестника, защото се оказа, че черно на бяло няма нищо. Та свършеното трябваше събира зрънце, по зрънце, по спомени, лични архиви. Сега ще намерим пресечните точки и ще издадем малко книжле - Историята на габровския баскетбол. Досега. Бъдещата ще я пишат тези, които сега са част от „Чардафон-Орловец“.

    Кои са те?

    Много са. За да го има един спорт са нужни поне пет неща - интерес към него, подготвени треньори, добра база, себераздаващи се организатори и благосклонни спонсори. Нашата идея, пак модерно казано, бе да изградим един устойчив проект - да го има и след нас. Затова не се изхвърляме, не гоним резултати, не тръгнахме с представителен тим, а по традиционния път - с изграждането на широка пирамида. През клуба за тези години - ние създадохме собствен софтуер и пълна база данни, са преминали 250 деца. Някои от тях бързо се отказаха, но постоянно тренират около 160-180, през миналия сезон картотекираните ни в БФ „Баскетбол“ бяха 144. Треньорите - на първо място Дончо Дончев - благодарение на него баскетболът винаги е мъждукъл в Габрово. Албена Гръблева, Николай Вътков, Павел Калчев, Евелина Пенкова, Веселин Горанов, Ясен Симеонов, отскоро Галя Илиева, а от вчера - Владимир Искров. Всички работят на обществени начала. Базата - една от най-добрите в България. Ползваме „Орловец“ и салоните на „Св. св. Кирил и Методий“, СОУ „Отец Паисий“, ОУ „Христо Ботев“, НУ „Васил Левски“, НАГ, ПМГ „Акад. Иван Гюзелев“ и Техническия университет. Вече имаме договори и още тази есен ще влезем и в четири детски градини- „Явор“, „Младост“, „Мики Маус“ и „Перуника“. Подкрепата на директорите, на ръководствата на тези учебни заведения, е решаваща.

    Спонсорите. От тази есен „Чардафон-Орловец“ ще има 11 отбора. Всеки може да направи сметка колко средства са нужни за това. Заедно с „Левски“, ние бяхме първият отбор, подал заявка за новия сезон - защото бюджетът е ясен и осигурен от Цветан Василев, ПБК „Левски“, МАК, „Сев брокерс“, „Идеал Стандарт Видима“, „Тойота Венци“, „Бета бус“, „Габрово милк“, „100 вести“. Имаме помощта на Общината и Федерацията.

    В битка може да се хвърли и един човек, но не може да я спечели сам. „Чардафон-Орловец“ го има благодарение на бекористния труд и помощ на много хора - трийсетина са в Общото събрание, още толкова в Клуба на ветераните, който създадохме, възродихме и съдийската колегия - там са още десетина. Радващото е, че дори хора, които никога не са били в баскетбола, сега са от най-ревностните ни помагачи. Като Искрена Щерева, която е председател на Родителския ни съвет, сама разработи два проекта, които спечелихме пред МФВС, изкара курсове са съдии-секретари, сега се амбицирала да вземе лиценз и за баскетболен статистик.

    Така че имаме най-важното - щедри амбицирани хора. Защото е трудничко е да работиш „за нищо“, както казват някои, т. е. - за обществото. В „Чардафон-Орловец“ всички го правят.

    Как бе потърсено партньорство с водещ баскетболен клуб?

    Още със създаването на БК „Чардафон-Орловец“, чрез Васил Гъдев в София. Той е може би най-добрият състезател от габровската школа, член на Управителния съвет и на Националния клуб на ветераните, на Националската съдийска колегия. Той организира среща с президента на „Левски“ Иван Джиджев. Потърсхме такъв контакт, защото тук за повече от 30 години беше прекъсната нишката. Треньорите, методиката за мен е най-важното, затова потърсихме контакт с най-добрата баскетболна школа в България. Благодарение на разбирането на Джиджев, един много широко скроен човек, и на Цветан Василев - който стои и зад проекта „Левски“, нещата се получиха. Резултатите няма да дойдат бързо. Баскетболът е спорт, който не се учи за една година. Там няма естествено придобити навици, като при футбола например. Детето едвам проходило, вече може да търкаля, да тича, да рита топката. Не можеш и да сложиш два камъка и да играеш баскетбол. Но по-важното е, че има специфична техника, която ако не се усвои правилно, ако някой не ти покаже как трябва да се правят нещата, нищо сериозно няма да се получи. Затова сме с „Левски“ - с най-добрите. Защото искаме в Габрово да изградим баскетболна школа. Да го превърнем в баскетболен център - каквито са градове от нашия, че и по-нисък ранг - Ботевград, Димитровград навремето, Монтана. Като се каже Габрово, да се знае, че е баскетболен град. Това е важното.

    Имате много тесни контакти с тревненския „Зограф“, който също е на три години. С тях от тази есен ще изграждане съвместна ученическа лига...

    Със „Зограф“ сме на един кораб и ня
  • Между двата коша.Божидар Христов: „Бяхме баскетболни момчета с треньор, който ни даде възможност да се развием като спортисти"


    Божидар Христов: „Бяхме баскетболни момчета с треньор, който ни даде възможност да се развием като спортисти“

    (Това, което иска баскетболът в Трявна, го иска туризма и хората в града)



    Божидар Кирилов Христов е роден на 2 януари 1957 г. в Трявна. Баща му Кирил Костов Христов (Киро Бръснаря), известна личност в Трявна играе във футболния отбор на града (60-те години), добър плувец. Майката Кина Митева Христова е шивачка. Божидар завършва основно образование в СОУ „Петко Рачев Славейков“ (VIII клас, 1972 г.), Електротехникум „Михаил Ломоносов“ - специалност – радио и телевизия в Горна Оряховица (1976 г.), ВТУ „Ангел Кънчев“ в Русе – електронно-изчислителна техника. Сътезател по баскетбол. Работи като инженер в завод „Зинор“, Трявна, началник на „Пожарната“ в Трявна (1990-2007 г.). Има собствен бизнес (пожарогасителни системи). Общенски съветник.



    Спортният дух семейна черта ли е ?

    Като малък баща ми ме водеше на футболни мачове в града. Останал ми е спомен как веднъж отборите на Трявна и Дряново, между които имаше остра вражда, се сбиха на терена. Бях във II клас, когато пак баща ми ме научи да плувам. В нашата Долна махала на Трявна имаше много деца. Момчетата играехме народна топка, ритахме футбол.

    Кога ви запали баскетболът?

    Бях в V клас когато няколко момчета се записахме да играем в секция - баскетбол на дружество „Ангел Кънчев“. В нашето СОУ „ Петко Р. Славейков“ преподавател по физкултура и известен баскетболен треньор бе Борис Бойков, който водеше отборът на девойките в гиназията. От него излезе голямата национална състезателка Снежана Михайлова, участник в две Олимпиади (Монреал, 1976 г. и Москва, 1980 г.). Отборът ни (Милчо Генджов, Йордан Пенев, Иван и Никола Любенови Георгиеви, Григор Горчев, Минчо Манев, Божидар Христов, Петко Константинов и др.) тренираше в Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура (Художествената гимназия). Треньор ни бе Николай Томов, известен в миналото баскетболист и хандбалист, тогава главен редактор на вестник „Тревненски зов“. Тренировките ни бяха след обед. Останал ми е спомен, че след първата тренировка имах мускулна треска. Започвахме винаги със загряване - бягане по пистата на игрището, скачане от място, подаване на топка, дриблиране и др.

    Развихте ли се като състезатели?

    Това бяха участиятоа ни в окръжни срещи обикновено в Севлиево и в Габрово (на спортното игрище до фирма „ВК“). Момчетата от габровския отбор, бяха по-големи от нас и по-добри. Бях ученик в VI клас, когато на есенен трунир в Севлиево се класирахме първи. Отидохме на зонално състезание във Враца. Водеше ни треньорът Николай Томов. Играхме срещу Видин, Михайловград (Монтана), Плевен. На финала победихме Видин с 3 точки и се класипарахме за републиканско първенство в Кърджали (1970 г.). В първата среща паднахме от Силистра. На финала играхме срещу София. Победиха ни в продължението с 2 точки. В класацията бяхме четвърти. Спомням си, че тогава треньорът Николай Томов всеки ден ни купуваше по един шоколад „Айро“. В състава на отбора с Румен Минчев играехме център. Бях високо момче. Петко константинов бе много добър гард. Като ученици в VII клас баскетболния отбор участва в състезания по хандбал. Имаше среща в Габрово с местния хандбале отбор, който бе далеч по-добър от нас. Но пък нашият Никола Георгиев го наградиха като най-добър състезател по хандбал.

    Как тренирахте за състезания?

    Пред републиканското първенство тренирахме сутрин и вечер. Сутрешната ни тренировка включваше бягане до хижата с малка почивка и връщане на игрището. Когато бяхме в VII клас имаше зимен лагер през ваканцията на хижа „Планинец“. Бяхме с отбора на момичетата. Тогава правехме кросове в снега за физическа подготовка. Пълноценно използвахме свободното време.

    Една запазена снимка от 1972 г. е съхранила момент от тренировка пред окръжна среща в Трявна на игрището на Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура. С нас са треньорът Николай Томов и спортния организатор Бранимир, който беше по-голям ученик (сега живее в Пловдив). Тогава групата юноши-младша възраст включваше състезатели и от IX клас – каквито бяха Григор Горчев, Иван Георгиев, Минчо Манев. Останалите бяхме осмокласници. На окръжното първенство в Трявна загубихме от Габрово, чийто отбор се класира за зоната във Видин. Бяхме изградили екипност в отбора и трайно приятелство, което ни свързва и до днес. Тези дни в Трявна се бе върнал от Швеция Никола Георгиев, който бе капитана на отбора.

    С какво се отличаваше лидера?

    Никола Георгиев бе много подвижен, техничен състезател, който увличаше и другите момчета от отбора. Играеше крило и гард. Горчев също бе гард. Никола и Григор бяха „мозъка“ на отбора. И двамата сега са университетски преподаватели. Баскетболът изгради у нас дисциплина и организираност, волеви и физически качества .

    Качества, които са помгнали на вас баскетболистите и при реализация в живота?

    Наистина в професионалния път всички се изявихме като успешни специалисти. Никола Георгиев (капитана) , който завърши гимназия в Трявна, бе студент във ВМЕИ (ТУ) в София. Втората година за показан успех имаше шанс да кандидадатства и продължи обучението си като студент в чужбина. Завърши Политехниката в Прага, Чехословакия - специалност в областта на електрониката. После работи малко в Ботевград. С конкурс замина преподавател в Технически университет в Швеция. Там живее и работи повече от 20 години. Създаде семейство и има две деца – момче и момиче. Синът му играе по-разпространения там хандбал. Разказва, че тренировките на сина му (15 г.) се провеждат в съседен град, където той винаги го кара и го чака да го върне обратно за вкъщи. Родителят там са съпричастен в спортните занимания на децата си. Не ги „хвърля“ само на трениравока, но следи и подпомага развитието им като състезатели. Беше приятно изненадан като му показах вестника „100 вести“ с рубриката „Между двата коша“. На един дъх прочете интервюто с Милчо Генджов със снимката на отбора и треньора Николай Томов (1972 г.). Даже си отнесе отпечатък на публикацията. Мили спомени, които ни върнаха и към спечеленото зонално първенство във Враца през 1970 г. Григор Горчев е професор в Мединската академия в Плевен. Един от водещите гинеколози, търсен хирург-онколог със световна кариера. Той също не забравя родния град и идва със семейството си в Трявна.

    Като ученик в Електротехникума „Михаил Ломоносов“ в Горна Оряховица и студент в Русе играхте ли баскетбол?

    Да. В Горна Оряховица участвах в училищния отбор. Треньор ни бе преподавателят по физкултура Райна Досева. Имали сме срещи в състезания с отбори на Спортното училище от Велико Търново, Шумен, Полски Тръмбеш, Поликраище и др. За добро представяне през 1974 г. баскетболните отбори на техникума - момчета и момичета заслужихме екскурзия в Унгария. Като студент в ВТУ „Ангел Кънчев“ пак играх център в отбора на университета. В него имаше много добри баскетболисти, някои от които бяха дошли от Спортните училища във Велико Търново и Русе. В студентскси първенства сме играли със Свищов, Варна, Шумен и др. В последните курсове трябваше да се набляга на учението и бях спрял да играя.

    Все пак не ви ли изкушаваше оранжевата топка?

    Баскетболът наистина е тръпка, която не те оставя. Като завърших в Русе и се върнах по разпределение в Трявна, бях стипендиант на завод „Зинор“, пак започнах да играя баскетбол. Имаше участия в работнически първенства. В отбора на „Зинор“ бяха такива калени баскетболисти като Здравко Сименски, Нено Дългия (Пенчо Семов). Веднъж без малко да победим отбора на завод „Иван Йонков“, в който бяха много от състезателите на отбора на Трявна (мъже). Спрях да играя баскетбол докато работех в „Зинор“ (1984 г.).

    И досега момчетата, които играехме в училищния отбор и работихме в Трявна, имаме традиция като се съберем да играем даже и на един кош. Присъединявали са се и братята Николай и Иван Георгиеви, Григор Горчев, Минчо Манев и др.

    Неочаквано ли сменихте коловоза на професията?

    Не, не. Вуйчо ми Иван Трифонов бе пожарникар. Така, че естествено бе да ме интересува неговата работа. Изкарах една година във факултета „Пожарна безопасност“ към Школата на МВР в София (1987-1988 г.). Тук преподавател по карате и тактика бе младият тогава асистент Бойко Борисов. Той бе много добър треньор по карате. Водеше отбора, който побеждаваше в състезания.

    Има ли го интересът и сега към баскетбола?

    Разбира се. Следя американското първенство, Олимпиадата в Лондон. Не са заличени добрите отношения между момчетата на Николай Томов, който умееше да предаде на играчите всички свои познания за играта. Да развият играчите игровото си мислене. Умееше да ни похвали и насърчи, да ни посочи навреме грешките. На състезание никога не ни се караше, нито е гонил някой от мача както наблюдавахме при други треньори. Имаше една книга за баскетбола с илюстрации от деменстрации на известния американски отбор „Харлем Глоб Тротърс“, която ни привличаше с уменията на светила от НБА. Ние бяхме баскетболни момчета с треньор, кото ни даде възможност да се развием като спортисти. Хубаво е, когато има такива хора да помагат на децата, да се развиват и заобичат спорта. И сега той води на доброволни начала и подпомага отбор (12 г.) на БК „Зограф“ .

    Много съм радостен, че баскетболът тръгна отново организирано в Габрово и Трявна.Общинският съвет в Трявна може да помага града в това отношение. Участието на Общината в организиране на успешно проведения през юли „Star basket camp” потвърди правилната насока на развитие. Нещо много важно, което би допринесло за развитие на спортния туризъм в Трявна с една по-добра спортна база и изграждане на така желаната спортна зала за целогодишно трениране. Това, което иска баскетболът в Трявна го иска туризма, искат го и хората.



  • Между двата коша. Николина Петрова: „Когато човек започне да се занимава със спорт, той никога няма няма да се откаже от него“


    Николина Петрова: „ Когато човек започне да се занимава със спорт, той никога няма да се откаже от него“



    Николина Петрова Николова е родена на 5 март 1963 г. в Трявна. Бащата Петър Н. Цонев е бил миньор, а майката Цанка Цонева е работила в търговията. Момичетата в семейството Анка, Николина и Димитрина спортуват. Анка и Николина са състезателки по баскетбол. Николина Петрова завършва

    ЕСПУ (СОУ) „Петко Р. Славейков“ (1979 т.), Института за детски учителки в Русе (1981 г.) и ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ - детска педагогика (1992 г.). Работи в ЦДГ „Светлина“ в Трявна. Учредител и член на Управителния съвет на Баскетболен клуб „Зограф“.



    Г-жо Петрова, изявявате се като спортна натура. Как започнахте?

    В детството живеех в центъра близо до училище „Петко Р. Славейков“, където учих и много играехме на федербал, народна топка и всякакъв вид игри. С четири години по-голямата ми сестра Анка играеше баскетбол при треньора Борис Бойков. Много често докато я чаках на игрището наблюдавах играта на момичетата от отбора на уважавания в Трявна треньор по баскетбол. Някъде към V клас в училище дойде треньорът Петър Милчев и в час по физкултура подбра по-високи момичета да играят баскетбол. Аз бях нисичка и не бях сред избранниците, въпреки че не ми липсваше желание да тичам с оранжевата топка. Все пак имах късмет. По-късно друг път дакато се въртях до спортната площадка, трябваше да занеса нещо на сестра ми, я извиках по име. Петър Милчев ме чу и попита „Това сестра ти ли е?“, а тя бе израснала висока и играеше добре в отбора. Треньорът като разбра, че сме сестри ме попита дали искам и аз да тренирам. На отговора - „да“ той само ми каза: „Добре, записана си“. Така започнах да играя баскетбол. Безкрайно щастлива, че съм удобрена бях много старателна и изпълнителна на тренироките. Преди това бях тренирала лека атлетика - бягане.

    Какво включваха заниманията с треньора Петър Милчев?

    Те се провеждаха на спортната площадка в двора на училището. Даже през зимата загрявахме в снега. Отборът на УСШ (момичета) бе спечелил зонално първенство и предстоеше участие на републиканско първенство в Кърджали (1976 г.), където участвах и аз. В отбора играха и Йорданка Александрова, Марияна Йотева, Анелия Тулева, Румяна Иванова, Милка Маркова, Бистра Дюлгерова. Бяхме 10 момичета, а трябваше да сме 12. Спечелихме първо място.Петър милчев умееше да ни мотивира за игра. Между нас в отбора имаше съревнование. Ако тренираш старателно и си добър, участваш с отбора на състезание, ако ли не, не си включен.

    Обикновено играехме: първо полувреме (10 минути) – пет момичета, второ – други пет и трето – сборна петорка от най-добре проявилите се на терена. Играех в една от двете петици. Бях висока само 1.62 м. И бях разпределител (плеймейкър). Център бяха – Милка Маркова и Анелия Тулева. Гардът Росица Нойкова, беше най-напреднала и имаше добра техника, а също и Йорданка Александрова.

    Тренирахме в хубавата зала на завод „Иван Йонков“, която разполагаше с гардеробчета, баня, басейн.

    На тренировките се държеше на усвояване броя крачки, подаване един на друг от 2, 5, 10 метра. Бях много бърза, умение от бягането в леката атлетика, и се изявявах като играч на бързия пробив. В отбора имахме заучена комбинация. Всички отиваме към хвърлената топка, но знаех че аз трябва да я догоня. Много се ядосвах, когато не успявах да вкарам кош. В VI, VII клас много обичахме баскетбола и имахме успехи. Петър Милчев ни запознаваше с новостите в играта. Случваше се да играем с отбора на момчетата. Бяха много оспорвани срещи. В отбора на момчетата имаше по-големи състезатели Румен Мянков, Симеон Стойнов, Минчо Манев и др. В един момент треньор им бе Деньо Господинов (фелдшер).

    Всяко лято ходехме на спортен лагер от УСШ на море в Бяла. Там също се тренираше. Скачането на въженце включваше 100 подскока. Всяка от нас съвестно си ги броеше. Нямаше кръшкане. След мач неизменно имаше разбор на играта.

    В какви състезания участвахте?

    Едни бяха в Трявна други в страната, най-вече във Велико Търново и Севлиево с хубави спортни зали. На такива срещи някои момичета бяха харесани за Спортни училища във Велико Търново: Анелия Тулева, Марияна Йотева, Румяна Иванова, а други три момичета отидоха в Правец. Тяхното заминаване не се отрази много на отбора, защото вече други момичета бяха започнали да проявяват интерес към баскетбола. Голяма бе радостта ни от първите спортни екипи, белите китайски кецове.

    Случвало се е да играем заедно със сестра ми, която по-висока играеше център.

    Вероятно трайни следи са оставили някои вълнуващи спортни мигове?

    Такъм момент бе влизането на отбора на Трявна (жени) в „Б“ група . Бях в X-XI клас (1977-1978 г.). Тогава квалификациите се проведоха в Трявна на две спортни площадки до стадиона. Играхме с „Миньор“ (Перник). В отбора на Трявна (жени) с треньор Петър Милчев бяха Добринка Манева, Йонета Рачева (завършва ВИФ), Йорданка Александрова, Николина Петрова, Юлия Тодорова, Милка Маркова (учи и грае в „Спартак“, Плевен) и др.

    Какво е да играеш в отбор на „Б“ група?

    Тогава играхме с отборите от Северна България, между които софийски отбори, Плевен, Силистра и др. Тогава имаше „А“ група и две „Б“ групи за Северна и Южна България. Всяка събота и неделя имаше състезания. Играеше се по системата всеки срещу всеки. Ако тази седмица сме играли в Силистра, следващата те са в Трявна. Провеждаха се и два турнира между отборите заели първите места. Единият бе зимен в София, другият пролетен в Плевен.

    Спомням си, че време на голямото земетресение (1977 г. с разрушенията в Свищов) бяхме на турнир в Севлиево. Разтревожени много състезатели слязоха в Пощата, която бе под хотеля, да търсят връзка със свои близки.

    Момичетата, които бяхме ученички продължихме да играем и в отбора на УСШ, участвахме на състезания. Имаше случай, когато ходихме на окръжно и по хандбал. Трябваше да се подпомогне участието на Трявна.

    Състезавахте ли се като студентка?

    След гимназия учих в Института за детски учителки в Русе. Баскетболният му отбор бе много добър. Включих се. В отбора играеха изявени състезателки като Елка Дондурова от Горна Оряховица, която бе участваше и в отбора на „Дунав“ (жени), друга състезателка по-късно игра в „Славия“. Много от момичетата бяха ръстови състезателки. Треньор бе Илия Мирчев. Много от момичета играеха и в „Дунав“, Русе. Аз участвах в разширения състав, но само тренирах с тях. Баскетболният отбор на института бе добър с прояви в студентските спартакиади.

    Продължихте ли с баскетбола и след завръщането в Трявна?

    Да.Започнах да играя в отбора на Трявна (жени). Тренирахме отново в залата на завод „Иван Йонков“. Още с идването ми през септември 1982 г. заминахме на спортен лагер в Приморско. Там бе и мъжкия отбор на града с един от най-добрите си състезатели Пламен Станчев и приятеля му Джими и двамата от Русе, Симеон Стойнов, Нено Ненов, Минчо Манев и др. Двата отбора имахме приятелски мачове, които се играеха с много хъс.

    Отборът на Трявна (жени) игра десет години в „Б“ група. Треньори бяха Богомил Богданов, Петър Милчев, Ил. Станчев. Имаше един момент, когато и аз бях играещ-треньор (1987-1988 г.). Тагава участваха и Станимира Сименска (дъщеря на бившия добър баскетболист Здравко Сименски), Мартина Радкова, Габриела и др. Тези по-малки момичета бяха заредени с любов към баскетбола. По това спрях да играя като състезател.

    Преди три години в Трявна бе създаден Баскетболен клуб „Зограф“, който както възродения „Чардафон-Орловец“ в Габрово се зае да възвърне интереса към лбюбимата игра.

    Наистина усилията са в посока развитие на организирания баскетбол и популяризиране на играта сред децата, които покрай захласването по компютрите и малкото спортни площадки, почти спряха да спортуват. Председателят на БК „Зограф“ Добринка Манева подпомагана от всички други ентусиасти от клуба имам нелеката задача да се стимулират и привлекат младите към игрищата, а по-големите и главно родителите като съпричастни зрители. Всички в клуба сме бивши баскетболисти. Когато човек започне да се занимава със спорт, той никога няма да се откаже от него, независимо колко травми и лишения са преживени. С подадената ръка между Габрово и Трявна пред децата се отваря нова перспектива на развитие. Участия в състезания.

    Вие сте пионер в едно начинание на Баскетболния клуб „Зограф“?

    От миналата есен в нашата Детска градина „Светлина“ децата на възраст 5-6 години тренират баскетбол. Базата на градината е добра (физкултурен салон и мини баскетболни табла на игрището в двора), което ни позволява да разгърнем намеренията си подпомагани от директора Десислава Алекдсандрова. Родителите на сегашните деца като възпитаници на същата Детска градина са спортували активно в началото на 80-те години. Играли са баскетбол и досега спортната пощадка е с подходящи баскетболни табла, карали са ролкови кънки, плували са. Тогава Боян Ботев от Габрово много помогна да се развият бъдещите плувци (1982-1985 г.). Даже две деца отидоха на национално състезание в Асеновград. Случва се някои родители и сега и сега да питат „Защо ние преди години играехме и плувахме, а нашите деца не?“. Може би техните въпроси ме подтикнаха чрез съдействие на клуб „Зограф“ да започнем занимания по баскетбол в Детската градина.

    На обща родителска среща се определиха допълнителните дейности, които се предлагат в градината: музика, изобразително изкуство, езици и за първи път и спорт. За наша изненада много родители приеха да запишат повече от 20 деца за баскетбол. Часовете за игра са след регламентираните задължителни занимания в градината. Баскетбол се играе от 10.30 до 12 ч. във физкултурния салон. Таксата е 4-5 лева месечно (по 1 лев на занятие), която се внася в Общината. Методиката, която прилагам като треньор в групата „ мини баскетбол“ е тази по книгата за детските градини на Мария Гатева, преподавател в Бургаския университет (1992 г.) и опита ми на бивш баскетболист. Най-голяма бе радостта на децата, когато видяха топката и играта с нея. Работата с тях започна с усвояване на основен стоеж, подаване и т.н. В Детска градина „Светлина“ се провеждат състезателни игри за вкарване на топката в коша. Даже има два отбора (смесени) с подбрани от мен осем деца (момченца и момиченца). Особено вълнуващ момент е избора на капитан на отбора на ротативен принцип. Очакването да бъдат следващ капитан, който носи лента на ръката, стимулира децата през цялата тренировка.

    На тържеството по случай 60-годишнината на баскетбола в Трявна нашите деца в спортен екип присъстваха на събитието. Скъп спомен бе снимката с почетния гражданин на Трявна, големият български баскетболист Георги Глушков. Малката Мартина Калоянова му

    подари фланелка на екипа с емблема на мини-баскетбола. Българската федерация по баскетбол (БФБ), чийто президент е Георги Глушков, подкрепя инициативата за мини-баскетбола. Сега всички новопострени детски градини в София са със специални физкултурни салони за баскетбол, волейбол и басейни. Във Варна също се развива мини-баскетбола. Там в Детската градина специален треньор води заниманията. Даже си организират турнири. Проявихме интерес за партньорство.

    БФБ ни подари специални 12 баскетболни топки за деца (№ 5), с които всеки малчуган може да играе. Амбицията ни е колкото се може повече деца, които вече играят мини-баскетбол, да могат да продължат да играят. Подготвихме и кандидатстваме съвместно с БК „Зограф“ по европейски проект „Спорт и развитие в Детските градини“ пред Министерството за физкултура и спорт. Детска градина „Светлина“ кандидатства за спорт - баскетбол. Децата тренират с желание и знаят, че на състезания се печелят дори медали. Занесох им да видят и се запознаят с моите, които пазя. Много се вълнуват, че и те могат да спечелят такива.Те вече заобичат спорта. Играят с любов. Най-ме радва, че всички деца си пожелаха за Коледа да получат подарък баскетболна топка, баскетболен кош.
  • Милчо Генджов: „Баскетболът възпита у нас момчетата качества на състезатели и естетически критер


    Милчо Генджов: „Баскетболът възпита у нас момчетата качества на състезатели и естетически критерии с красотата на самата игра“



    Милчо Иванов Генджов е роден на 11 август 1957 г. в Габрово. С родителите си Иван и Пенка Иванови израства и учи в Трявна. Състезател по баскетбол. Завършва гимназия в СОУ „Петко Р. Славейков“ (1975 г.) и висше образование - право в СУ „Св. Климент Охридски“ (1981 г.). Бил е прокурор в Севлиево и Габрово. Окръжен прокурор от 2009 г.



    Г-н Гинджов, основите на баскетобла се градят у състезателя от ранна детска възраст. Вие кога започнахте?

    Започнах да играя баскетбол от пети клас в дружество“Ангел Кънчев“ с председател Любен Генов. В продължение на шест години треньор ни бе Николай Томов, изявен баскетболист, историк по образование, тогава главен редактор на вестник „Тревненски зов“. Той и председателя на дружеството дойдоха веднъж в училище да поканят желаещи да тренират баскетбол. Група съученици се записахме веднага: Йордан Пенев, Божидар Кирилов, Милчо Генджов, Никола и Иван Георгиеви, Петко Константинов, Михаил Иванов. Отборът бе съставен от 10-12 души, между които и по-големи ученици като Григор Горчев (бъдещият професор по медицина). Тренирахме два пъти в седмицата на спортната площадка на Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура (Художествената гимназия). Там тренираше и мъжкия отбор на Трявна, в който играеше и нашия треньор.

    В какви първи състезания участвахте?

    Тогава имаше окръжни първентства, в които участваха отборите на четирите града в окръга. Състезанията се провеждаха в спортна зала „Дан Колов“ в Севлиево (до 1974 г.). С променлив успех първенствата се печелеха от трите града Трявна, Севлиево, Габрово.

    Имам ярък спомен за спечелена зона в Ботевград като пионери в VI клас (1970 г.), което ни даде право да отидем на републиканско първенство в Кърджали. Класирахме се в шестицата. Там бе и отбора - пионерки от Горна Оряховица. Тези ни участия подпомагаха развитието на състезателни качества у нас начинаещите баскетболисти, способност да се мобилизираме колективно в спортна борба с воля за победа.

    В отбора с нас бе играл и Минчо Манев, една година по-голям ученик, който участваше и в мъжкия отбор. Като ученик в ТМЕТ „Д-р Никола Василиади“ в Габрово, неговият отбор (юноши) ни бе противник.

    Какви бяха тренировачните занимания?

    Мога да кажа, че те бяха насочени към различни страни от подготовката на играчите за състезателния сезон. Треньорът е този, който ни увличаше както във физическата подготовка, значителен фактор за успеха или неуспеха в състезанието, така и в технико-тактическата подготовка. Бяхме първата група момчета на Николай Томов, която той тренираше. С него бяхме от V до X клас включително (1974 г.), когато той отиде на работа в Габрово. Фактически Николай Томов е човекът, който ни изгради в играта като баскетболисти. За нас бе много добър, способен треньор, с когото бяхме непрекъснато заедно, играехме заедно. За някои състезания тренирахме и ни водеше много известният тревненски треньор Борис Бойков, който ни беше и учител по физкултура в гимназията. Умението му да възпитава изявени играчи, като националките Полина Янкова, Стежана Михайлова и други, му бе донесла слава в национален мащаб. Но до край той остана в Трявна. Средно висок, той се отличаваше със спортната си фигура винаги устремено забързана напред.

    Как тренирахте?

    В последните две-три години Николай Томов бе организирал сутрешна загрявка. Всяка сутрин, в дъжд и сняг, рано сутрин в 6 часа преди училище отивахме на така наречения Железен мост, района на градинката до гарата. От тук с крос покрай ДСК стигахме до хижата. Там на терасата правехме лека физ зарядка. Носехме си футболна топка. После по трасирания път за Боженци излизахме далеч над хижата, където имаше големи поляни. Там играехме футбол на малки вратички. Тези ни занимания продължаваха до 7 часа. Връщахме се вкъщи да се приготвим и в 7.30 ч. сме на училище. Целият отбор не пропускаше тази сутрешна загрявка. И когато бяхме в XI клас и вече бяхме сами, макар и без треньора Николай Томов, съучениците продължихме всяка сутрин преди училище да се събираме пред Часовниковата кула. С бягане покрай ресторант „Ралица“, Чичо Томовата колиба и по пътеки стигахме до селата Койчевци и Рашевци. Този крос бе всяка сутрин. На последната спирка до гората, имахме оставени гирички даже приспособен лост за упражнения и после се прибирахме. Така продължихме да поддържаме спортната си форма.

    В отбора играех дясно крило. Капитан бе Никола Георгиев, който с брат си Иван Георгиев бяха много добри състезатели. Божидар Кирилов Христов, доста по-висок от нас, бе несменяем център.

    Педагогическото майсторство и творчески подход на треньора са си казали думата?

    Да. Сутрешните системни занимания бяха се превърнали в необходимост. В същото време са подпомогнали и оформянето ни като свободни личности. Николай Томов наистина възпита у нас колективен, отборен дух. Той притежаваше една книга за баскетбола с илюстрации на отделни елементи на играта демонстрирани от „Харлем Глоб Тротърс“ , отборът на НБА, който бе идвал в България. Момчетата бяхме много впечатлени. Баскетболът изгради у всеки от нас спортменски качества, толерантност, няккакъв вид хармония. Бяхме екип със свой ритъм на съществуване. При това всички се шегувахме. Хуморът, закачките, смехът бяха част от нашите взаимоотношения. Благодарен съм на моите треньори, които бяха личности с подчертан професионализъм. Те ни научиха да мислим и да търсим пътя към успеха.

    Трявна чества 60-годишнината на баскетбола в града?

    Тя бе тържествено отбелязана. Нашита баскетболна легенда Георги Глушков бе обявен за почетен гражданин на Трявна. Изявени спортисти от различни поколения баскетболисти бяха отличени със специални плакети.

    Днес вече има организиран баскетбол. В Габрово чрез БК „Чардафон-Орловец“ и в Трявна с БК „Зограф“. Намирате ли, че това ще работи за успеха на този спорт в нашите градове?

    Много се радвам, че инициативни хора възродиха баскетбола в Габрово и Трявна. Съпричастен съм на тези, които полагат усилия в Трявна и съм дълбоко убеден, че е за добро. При наличие на спортни площадки, децата ще успеят да израснат като добри състезатели, които да съставят класен отбор. Впечатлява амбицията на ентусиастите в Габрово начело с изпълнителния директор на клуба Иван Господинов, когото помня от ученическите години като баскетболен състезател на окръжни първенства. Габрово определено има нужда от развитие на баскетбола. Дано Баскетболният клуб „Чардафон-Орловец“ се превърне в школа за израстване на бъдещи нови и нови състезатели.

    Баскетболът възпитава освен всички други качества на състезател и естетически критерии с красотата на самата игра.

    Пожелавам сега започващите млади баскетболисти да израстнат като елитни състезатели, да имат подготвени треньори. Клубовете в нашите два града да привлекат колкото се може повече деца със спортна ориентация към баскетбола.



  • Мариана Русева: "В живота случайни гръмотевици няма"
    Вела Лазарова



    Мариана Костадинова Русева е родена на 21 юли 1970 г. във Велико Търново. Семейството й живее в Трявна. Учи в СОУ „Петко РV Славейков“, ПМГ „Асен Златаров“ в Ботевград и ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, Велико Търново, специалност - икономика и стопанско управление. Изявен професионален баскетболист: „Балкан“, Ботевград, „Фенербахче“ и най-добра баскетболистка на Турция (1993), „Етър“, Велико Търново и най-добра баскетболистка на България (1995), „Септември“, Рила - Кооп, София, „Левски-ВИС 2“ (1996), „Агро - Опрема“, Македония (1997). Учредител и член на УС на БК „Зограф“, Трявна. Живее и работи в София.



    Г-жо Русева, кой ви откри за баскетбола?

    Бях осем-девет годишна, когато с Ирина Грозева от Ученическата спортна школа (УСШ) към СОУ „Петко Р. Славейков“ започнах да тренирам баскетбол. Преди това, живеехме в центъра на града, играех баскетбол и футбол с децата от махалата на спортната площадка зад ДСК. В училище преподавател пофизкултура бе известния треньор по баскетбол, открил и създал много добри баскетболисти Борис Бойков. В Трявна се бе завърнал от Толбухин (Добрич) един наш състезател Веско Веселинов при когото ic; тренирала три пъти в седмицата след училище. Бях малко момиченце, приличащо на момченце с особен характер. Тримата ми първи треньори в Трявна запалиха искрата на баскетболист и състезател.

    Кога бе първото бойно кръщение?

    Бях на 12 г., когато участвахме на републиканско първенство с моята съученичка и приятелка Теменуга Милчева (Згрипарова).Второто ни бойно кръщение бе в Севлиево (1983 г.) с треньор Борис Бойков. Представихме се добре. Успях да отбележа 36 точки, но загубихме с 1 точка. Там съм направила впечатление на треньорите Ани Рудева и известния специалист Иван Колев от Ботевград. Тя забелязала усета ми да вкарвам в коша, добрата ми физика. В началото на лятото двамата треньори от Ботевград дойдоха в Трявна да разговарят с родителите ми да отида да играя в отбора на „Балкан“. Първоначално майка ми бе против, но вторият ми баща фотографът Стефан Чалъков я убеди да ми разреши да замина, защото има шанс да се развия като добра баскетболистка. Семейният колегиум в края на краищата даде съгласие да продължа да уча и да играя баскетбол в Ботевград. Ани Рудева обеща, че ще се грижи за мен като за собствена дъщеря, което бе и факт. Заръката на майка ми бе, че училището трябва да върви редом с баскетбола.

    Как се почувствахте като състезател в Ботевград?

    Отначало ми бе много трудно. Батевград е спортен център, но без Спортно училище. На 14 г. постъпих в Природоматематическата гимназия „Асен Златаров“ и живеех на общежитие. Отборът на „Балкан“, в който постъпих веднага бе вече републикански шампион по баскетбол. Като ново попълнение бях приета много добре. Треньорът Ани Рудева бе изключителен педагог, която направи всичко да се приобщя в отбора. Предстоеше ми да усъвършенствам техниката на игра, която ми куцаше. В началото самите тренировки ме изморяваха. Не мина много време и всичко започна да се случва от една поредна тренировка, на която присъстваше Иван Колев. Играехме лична преса. В играта другите ме бутаха, блъскаха. Бях загубила самочувствие. Не можех да се оправя. Тогава той се намеси. Спря играта. Даде указания и се наложи сама „да изплувам“ в чуждия град и в нов отбор. Трябваше сама да се преборя за мястото в него. На двуразовите тренировки бях на индивидуална програма. Самодисциплинирана усъвършенствах стрелбата в кош - далечна и с отскок. Бе средата на 80-те години, когато се променяха правилата на игра, които я стимулираха. Иван Колев ме насърчаваше: „Мариано, ти си характер - ако се давиш, дави се в дълбокото. Плиткото всеки може да го пецапа“. Тези му думи се превърнаха в мой дивиз, който продължавам да отстоявам на игрището и в живота. Ани Рудева като по-деликатен човек ме успокояваше: „Виждам в теб различен от другите състезател. Постепенно нещата ще станат и ти ще бъдеш основен гард в българския национален отбор“.

    Как се вписахте в отбора?

    Много бързо научавах новите приоми на състезание. Капитан на отбора бе Светла Антонова (гард). Тогава играехме два гарда. Тя бе плеймейкър, а аз „point gard”. По-късно настигнах Светла и даже започнах да играя като чист плеймейкър. Винаги съм била и организатор и реализатор в играта.

    Каква следа остави първото ви състезание?

    Няма да го забравя. Бяхме на републекянско първенство в София в зала „Локомотив“ (1985 г.). Две петици играхме две по десет минути. Нашият отбор „Балкан“ (девойки) имаше среща с отбора на“Кремиковци“, в който бе Стефка Кочева, много силна защитничка. Тогава в първите няколко минути не можах да реализирам некакъв кош. В прекъсването Ани Рудева ми обясни как да действам, а аз бях загубила ума и дума. След първите 10 минути тя ме хвана за ръка и ме поведе към съблекалнята, където бяхме сами. Бях смутена, а преди срещата се бях показала като доста самоуверена. Заслужих един шамар от Ани Рудева, която ми каза: „Разчитам на теб. Гледа ни цялата Федерация, треньори, специалисти. Искам да видя на какво съм те научила. Ти просто се подигра с това, което сме постигнали. Ако не демонстрираш, което сме научили просто не искам да разговарям с теб“. Излязох на игрището стресната. Казах си: „Мариано, това е твоят шанс“. Отборът на „Балкан“ завоюва победата. Спечелихме първо място. Треньорката, обаче не ми говори дълго време.Тогава и Иван Колев ми каза: „Мариано, ще запомниш нещо - няма да си слагаш перата на победител, преди да се е реализирала победата“. Участвах в много състезания в „Б“ група с „Балкан“, Ботевград. Времето в отбора бе една голяма школа за развитието ми като баскетболистка.

    Към 1987 г. вече играех и в националния отбор (девойки) с треньор Иван Лепичев. Като национален състезател съм играла в зала „Орловец“ в Габрово. Мачът с „Кремиковци“ бе отправна точка в пътя ми на състезател свързан с постигнати победи. А победата винаги ми е доставяла удоволствие, независимо дали е била в баскетбола, личния живот или работата.

    Спомен за някоя от първите постигнати баскетболни победи?

    На XXII “Балканиада за девойки“ в Севлиево през 1987 г. бяхме първи. При това победихме Югославия. Беше ни гледала Добринка Манева, настоящият председател на БК „Зограф“. В случая не играех основен състезател, но към финала се наложи да сменя Деси Ангелова (капитан). Срещата беше оспорвана и нещата се решиха в последните 10 минути. Реализирах 17-18 точки и помогнах на отбора да спечели Балканиадата. Това бе първата ми сериозна международна среща с усещане за добре свършена работа.

    Вълненията пред решителни мачове?

    Разбира се, че малко се страхувахме. Винаги го има това усещане при среща с непознат съперник в непозната обстановка. Вълнуваш се дали ще се представиш добре, дали отборът ще победи. Тази тръпка много бързо изчезва, когато топката се появи в твоите ръце. Югославянките бяха високи състезателки, обучени много добре като нападатели с прекрасна техника. Играеха на високо ниво. Ние противопоставихме изключителен хъс и прословутата българска техника. Тогава в отбора на „Балкан“ участваха момичета, повечето от които после се състезаваха за други страни (капитанът Деси Ангелова сега е треньор във Франция, Лидия Върбанова игра в Македония и др.). Така българската баскетболна школа отиде да се развива в чужбина. Клед като завърших Математическата гимназия в Ботевград останах още една година в „Балкан“, който играеше в „Б“ група.

    Вече сте с име на утвърден състезател?

    Наистина започнаха да идват предложения за участие в отбори от почти цяла България. Избрах „Славия“, тогава отборът се водеше към Строителни войски (1989 г.), защото там играеше националката Снежана Михайлова от Трявна. Предложението бе примамливо. Получавах жилище в София. В отбора на „Славия“ бяха и такива изявени състезателки като Жасмин Капралова, Катя Стойчева. Треньор бе Красимир Драгоев. Отборът играеше в „А“ група и бе винаги в тройката на класациите.

    Кога започна международната ви кариера?

    Спомням си, че с отбора на „Славия“ водим с 8 точки срещу „Марица“, Пловдив (1990 г.). На тази среща съм забелязана като реализатор и защитник. В една статия за друг мач пишеше „На поредната Балканиада - жени в Апатин (1988 г.) - не бе само една среща. Баскетболистките ни победиха без проблеми с качествена игра, което даде възможност за изява на всички от състава: Попова, Василева, Мановска, Мариана Русева. Участваха Югославия (първо място), България (второ място), Румъния (трето място), Албания, Гърция. Хубава надпревара, която показа, че и женския баскетбол възмъжава ... Оставаме си и красиви. Ние се върнахме с купата на най-красиво момиче Мадлен Станева“, отбелязва във в. „Труд“, спортният журналист Ваня Войнова.

    На национални и клубни състезания съм забелязана от турския мениджър Исмет Четин. Той предложи да ме презентира на няколко техни отбора - „Галата сарай“ , „Фенер Бахче“ в Истамбул.

    Играх във „Фенер Бахче“ (1992-1993 г.). В отбора бяхме две чужденки с една американка. Отначало имах преводач. След 2-3 месеца почти нямах проблем с турския език. Заварих отбора в окаяно състояние. С американката трябваше да го спасяваме... Спечелихме купата на Турция. Бяхме втори в републиканския шампионат. Бях обявена за най-добър състезател на Турция. След изтичане на договора мечтаех да играя в Италия, нещо което не се осъществи. Играх и за „Агро- Опрема“, Македония (1996 г.).Шест - седем пъти съм била с колежански отбори в САЩ. Играла съм в Австралия.

    Развивате се като професионален състезател?

    От 1992 до 1996 г. съм професионален състезател. Участвах в две Европейски първенства и две Балканиади (България, Италия).

    Като се върнах от Турция в България играх в много силния отбор на „Етър“, Велико Търново (1994-1995) с треньор Красимир Драгиев от „Славия“, София. Спечелихме трето място и бях обявена за „баскетболистка на България“. Най-голямото ми постижение са отбелязани 37 точки. Играх един сезон в „Септември - Рила Кооп“, София, „Левски - ВИС 2“. Отново бях с Жасмин Капралова, Катя Стойчева. Класирахме се втори в шампионата и играхме за купа „Европа“ с шесто място в Италия.

    Кое прекъсна спортната ви кариера?

    Една тежка контузия. Бях се прибрала в България по покана на Георги Божков от „Славия“. Трябваше да играя в българското първенство, да се намеся в „play off”. Не участвах. В една от тренировките с отбора на „Славия“ получих контузия на коляното. По това време ме искаха за отбор от Словения. Канеха ме да играя само за купа „Европа“ и да бъда треньор на техните малки деца със сериозна финансова оферта. Поради травмата не можах да отида ... Разбрах, че със спорта е до тук .... Когато лекарите ми казаха, че няма да играя не можех да повярвам. Всичко като признание и хъс го бях получила. Прекъсвам с баскетбола. Бе много тъжно. Помогна ми отново моят характер. Непремиримост, една година след операция. Един спортист, независимо какъв е, я носи стига да може да я доразвие. Започнах да уча задочно във ВТУ, специалност „стопанско управление и икономика“. Пътят в живота ми се разви в друга светлина.

    Кое в спорта ви донесе най-голямо удовлетворение?

    Това са два момента: в „Балкан“, Ботевград, когато Ани Рудева ми казваше, че съм станала голяма баскетболистка, че трудът и талантът не са отишли навятъра. Другият, когато с „Етър“, Велико Търново станах баскетболистка на България. Получавала съм покани от други държави, но винаги се придържах към желанието да играя в страната. Изключително трудно ми е да се разделям с България.

    И до ден днешен съм съхранила приятелството си с треньора Ани Рудева.

    Баскетболът отваря мирогледа, начина на мислене, работата в екип. В работата винаги се познава екипния играч, особено когато се тръгва в някаква битка, независимо каква ще бъде тя. Толерантност е другото качество на баскетболиста.

    Продължава ли да ви вълнува баскетбола?

    Дълга тема ... В момента българският баскетбол не е на завидно ниво, но интересът ми е жив. Ходя по мачове. И сега като вляза в баскетболна зала запалянковците ме посрещат с думите „Каква страшна баскетболистка беше“. От българките съм се учила от Петкана Макавеева, която за малко ми бе треньор в „Левски“. Помня Ваня Войнова като добър спортен журналист. От чуждите играчи ме впечатляваше, и не само мен, Майкъл Джордан.

    В Трявна току-що завърши детския национален лагер „Star basket camp”. Впечатлението ви от тази нова спортна изява?

    Инициативата на Саша Топчов от Варна с подкрепата на Общината и БК „Зограф“, участието на сръбски и български треньори в работата с над 160 деца от страната, сред които и група на клуб „Зограф“ и SOS “Детско селище“, може само да се приветства. Наблюдавах тренировки на деца от втора смяна. Впечанли ме сериозността на заниманията. Видях, че така както са ме обучавали в първите ми стъпки в баскетбола го правят и сръбските треньори. Видях в очите на много деца искрата и желанието да бъдат големи баскетболисти. Пред тях е личният пример на техните сръбски и български треньори и проумотъри (помощници) - изявени български състезатели (Хрисимир Димитров, близнаците Калян и Деян Иванови, Петър Петров, Мирослав Николов и др.). Важно е, че искрата на бъдещите нови звезди на баскетбола е запалена, а също и желание у треньорите.

    На път е ползотворното партньорство между БК „Чардафон-Орловец“ в Габрово и БК „Зограф“ в стремежа да се развие детския баскетбол.

    Тези спортни клубове с подкрепата на БФБ са крачка напред в развитие на баскетбола сред децата. Добринка Манева в Трявна с много любов и постоянство води БК„Зограф“. Радостно е, че в Габрово и Трявна започва да се връща една спортна традиция. Усеща се липсата на Ученическите спортни школи, каквито имаше по наше време. Разбрах, че наесен започва Ученическа спортна лига. Нещо много важно за бъдещо развитие. Големият баскетболен състезател се подготвя и гради още от детските години. В спорта не можеш да долетиш отнякъде, от неизвестното. В живота случайни гръмотевици няма. Този, който е талант и работи, рано или късно постига предначертаното.
  • Между двата коша. Теменуга Згрипарова: „Баскетболът е колективен спорт, но на децата трябва да се гледа индивидуално"


    Теменуга Згрипарова: „Баскетболът е колективен спорт, но на децата трябва да се гледа индивидуално“

    Вела Лазарова



    Теменуга Петрова Згрипарова е родена на 16 февруари 1970 г. в Трявна. Бащата Петър Милчев, треньор по баскетбол е дългогодишен спортен деятел. Майката Радка Гатева подкрепя спортистите в семейството. Теменуга спортува от малка и играе баскетбол. Учи в СОУ „Петко Р. Славейков“, завършва Спортното училище „Георги С. Раковски“ във Велико Търново (1989 г.)- баскетбол и ВИФ (НСА) - треньорски, педагогически профил и рефлексотерапия. Състезава се за Трявна (девойки), „Етър“, Велико Търново (жени), за отбора на ВИФ.Със съпруга Антоан Згрипаров имат семеен бизнес в Трявна. Той е треньор по борба и трети в ранг-листата международен съдия. В спортното семейство синът Алекс тренира футбол, а дащерята Ралица е капитан на отбора по баскетбол на ПМГ „Акад. Иван Гюзелев“ в Габрово. Теменуга Згрипарова е треньор по баскетбол на БК „Трявна“ и БК „Зограф“ (от 2009 г.).



    - От малка обичате баскетбола?

    - С баща ми Петър Милчев, който тренираше отборите по баскетбол - девойки и жени, бях непрекъснато по състезания и лагери. Когато тренираше девойките по време на лагер на море им организираше на плажа футбол на малки вратички. Моите джапанки очертаваха вратата. Често ги забравях и постоянно ходех боса.Бях още в първи клас, когато той ми даде една баскетболна топка. Успях да я хвърля и да вкарам кош.Така започнах и постепенно заобичах баскетбола. Първият ми треньор, бях във втори-трети клас, бе Ирина Грозева в Ученическата спортна школа,а след нея Богомил Богданов. Тренирахме в спортната зала на завод „Иван Йонков“, която бе същата като на Математическата гимназия в Габрово с плувен басейн. Още тогава участвах на състезания и извън Трявна (Габрово, Севлиево, Горна Оряховица и др.). Макар, че баща ми не ми е бил треньор ме е научил на много неща в баскетболната игра.

    - Всичко това навярно се е отразило на изявите като състезател?

    - Наистина. По-късно, добре подготвена физически и технически, бях бърз играч на пробива, тройката, наказателния удар. Обикновено играех разпределител. Капитан на отора бе моята съученичка Марияна Русева, която играеше гард и повече крило. Като ученички в VI-VII клас треньор ни бе Веселин Танев, състезател от мъжкия отбор на Трявна. Вероятно сме били забелязани на състезания, защото в VII клас ни поискаха от отбора на „Балкан“, Ботевград с треньор Ани Рудева. Мариана замина да учи и играе в Ботевград. Баща ми не разреши и продължих VIII клас в

    - СОУ „Петко Р. Славейков“. В края на годината получих покана от „Етър“, В.Търново. Този път баща ми разреши и аз отидох да уча в спортното училище „Георги С. Раковски“ - профил „баскетбол“. Веднага бях включена в отбора на „Етър“ (жени), който тогава играеше в „Б“ група. Треньор бе Стефан Симеонов (Мифата), който тренираше и националния отбор (жени).

    - Какво бе влиянието на новата училищна и състезателна среда?

    - Бях приета добре в училище и в отбора, където бях най-малката. Другите ученички бяха от X, XI клас. Бих отбелязала, че в спортното училище много се държеше на успеха в клас. Време, когато един спортист трябва да се приучи да си разпределя времето за учене и тренировки, които бяха двуразови - сутрин и след обед. В IX клас всички задължително ходехме на занималня. Сутрин имахме 3-4 часа в училище, тренировка - отборно извън училище, обяд, занималня и след обед (след 16-17 ч.) отново на тренировка (час, час и половина). Усилен спортен режим. На тренировките се започваше със загряване, статично разтягане на всеки от мускулите, бягане, скачане, техника и тактика на игра. Първата година тренировките много ме изморяваха и имах нужда от повече сън. В училище имаше много добри преподаватели по литература, математика, биология и др. Бях отлична ученичка и след завършване на училище можех да кандидатствам, където пожелая. Бях добра по български език и литература. Ориентираха ме даже към ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Но годините труд в спорта повлияха на избора ми – кандидатствах само във ВИФ, София. Времето във спортното училище (1986-1989 г.) повлия на развитието ми на състезател. Много съм благодарна на треньора Стефан Симеонов, който освен че беше строг по време на тренировки, беше и много човечен в отношението си със състезателите. Играех разпределител в основния състав на „Етър“. Капитан бе Антоанета, която бе завършила училище. Тактически една комбинация в играта започва от разпределителя. Баща ми идваше често да гледа мачовете ни. Не се разминаваше и без критика. Състезанията бяха много сериозни. Няколко пъти „Етър“ игра за влизане в „А“ група, но за съжаление неуспешно. Бяха силни години за женски баскетбол.

    - Как беше на следващото спортно стъпало?

    - Кандидатстването във ВИФ бе предшествано от засилена физическа подготовка. Паралелно с играта в отбора тренирах плуване (на басейна на ВТУ), бягах на стадиона. Тогава високата диплома бе от значение за класацията на кандидатстудентите. Във ВИФ паралелно с треньорския профил завърших и педагогически - за преподавател по физкултура. Първият ми преподавател и треньор по баскетбол бе Кръстьо Църов. Неговото мото бе „Работа, работа и пак работа“. Той и съпругата му Росица Църова, която преподаваше по теория и методика на спортната тренировка, са габровци. Играех в отбора по баскетбол на ВИФ. Участвахме в студентски първенства и републикански срещи в „Б“ група. Даже веднъж гостувахме в Украйна на сродния студентски отбор на ГИФ.

    - Какво включваше още подготовката ви на спортист?

    - Наред работа с треньорите Кръстьо Църов и Трендафилов (Кройф) от значение бяха филмите, професионалния опит на водещи световни специалисти. Бих цитирала бащата на модерния баскетбол в САЩ Джон Уудън и неговата „Пирамида на успеха“ от книгата му „Модерен баскетбол“, превърнала се в „баскетболна библия“: „Успехът е състезание на ума и душата, което може да се достигне само чрез удовлетворението да знаеш, че си направил най-доброто, на което си способен, за да реализираш максимално потенциалните си възможности“. Джон Уудън достига до идеята за изграждане на „Пирамидата на успеха“ още пез 30-те години на миналия век. Двата крайъгълни камъка на Пирамидата са трудолюбие и ентусиазъм. Между тях в основата на пирамидата са приятелство, лоялност и сътрудничество. За да достигнеш до състезателния дух, който е на върха на пирамидата са необходими много усилия, огромна вяра и търпение. Трудолюбие и лоялност към самия себе си, към треньора и към съотборниците си. От значение е да знаеш да контролираш емоцията си. Специално при мен в спортното училище и във ВИФ срещата с много известни треньори ми помогна много в тази насока. Щастлива съм, че съм се срещнала с тях. Когато постъпих студентка завършваше Константин (Тити) Папазов. Бях състудентка и с едно друго познато име Василена Матакиева, национален състезател от „Левски“, понастоящен спортен журналист от БНТ. Играх с нея и с Ася Църова

    - (от „Академик“) в отбора на ВИФ.

    - На какво държите в работата си на треньор?

    - „Работата в екип е много важно нещо“, наблягаше в часовете Кръстьо Църов още във ВИФ. Целенасоченост към реална цел. Не може само да печелиш. Хубаво е и да губиш. За равносметка.Борбата за преодоляване на трудностите прави състезателя по-силен.

    - Постепенно ставаш по-подобър и все по-добър. На финала на следването във ВИФ (вече с ново име НСА) записах още една специалност – рефлексотерапия (различни енергии, китайски точки и масажи). Така завърших НСА като треньор по баскетбол, учител по физическо възпитание и рефлексотерапевт. В Спортната академия научих повече за всички тези неща. По време на следването родих сина си. Спрях да играя.

    - Сега тренирате детски групи?

    - Отначало започнах в клуб „Трявна“, а от 2009 г. в Баскетболен клуб „Зограф“. Две години това бяха малки момичета (V -VI клас), и една група малки момчета. Последните, с които започнах вече пораснаха. С тях два пъти печелим зони. Баскетболът е колективна игра, но на децата трябва да се гледа индивидуално. Отначало в Габрово ни биха-отборът с треньор Дончо Дончев, който е много добър специалист. Победихме обаче Плевен и Велико Търново. Тази година юношите - младша възраст на „Лукойл“ бяха най-добри.

    - Клуб „Зограф“ е в партньорски връзки с БК „Чардафон-Орловец“. Как се отразява това на вашите състезатели?

    - Бяхме поканени и за участие в състезание на стрийт баскетбол. С групата на ветераните (Галя Илиева, Теменуга Згрипарова, Даниела Хрлистова) се класирахме първи в Габрово (2011 г.). При момчетата: Стефан Бакалов, Михаил Михайлов и Петър Николов отидоха на републиканско ниво в София (площадка пред НДК). Групата на баща ми Петър Милчев (с дъщеря ми Ралица Згрипарова (15 г.) и Петя Петрова Милчева) станаха първи (2011 г.). Стрийтбола е прекрасна игра за малките градове. От Трявна сме много добри. Тренираме заедно с баскетбола. Тази година, дъщеря ми, която играе в отбора на ПМГ-Габрово бе извикана в националния отбор.В семейството всички сме спортисти.

    - Как виждате развитието на подрастващите спортисти?

    - Необходимо е спортът да се завърне в училищата и клубовете. В случая подпомагането от държавата е важно. Радостно е, че благодарение на Федерацията по баскетбол от есента ще има ученическа лига. Случва се нещо хубаво за децата и треньорите. Трябва да се прави разлика между масов спорт и високо спортно майсторство.

    - Наистина колективният спорт е да се загубиш в отбора. Да няма аз, а ние. Висша форма на спортменство е да си подчинен на духа на целия отбор.

    - Успехът при детско-юношеския спорт изисква добра организация, селекция, методика на трениране. Децата от клуба ме правят щастлива. Понеже финансово нещата на треньора в клуба не са решени трябва да се работи и нещо друго. Треньорската професия, поне за мен на този етап, се превърна в хоби...

    - Обичам баскетбола. Игра, в която играеш с и за отбора. Да бъдеш себе си, съм го научила от Стефан Симеонов (Мифата),Кръстьо Църов, Трендафилов (Кройф) и др. Треньорът създава личности, които освен, че умеят да играят баскетбол са и лоялни хора. Настоявам за това в работата с децата. Един треньор живее за радостта в техните очи.
  • Между двата коша.Костадин Петров: “Ако искаш да играеш баскетбол – трябва много да тренираш”


    Костадин Петров: “Ако искаш да играеш баскетбол – трябва много да тренираш”

    Вела Лазарова



    Костадин Петров Петров е роден на 19 март 1956 г. в Габрово.

    В семейството на Петър и Янка Петрови израстват двама сина Дончо и Костадин. Коста завършва Текстилния техникум “Йордан Радославов”. Играе баскетбол. Участва в представителния юношески отбор на Габрово, в работнически спартакиади. Работи в “Импулс” АД , механик по поддръжка на програмни машини. Член на възобновения Баскетболен клуб “Чардафон-Орловец” - Габрово.



    Г-н Петров, вие сте от поколението, което играе през последните години на организирания баскетбол в Габрово?

    В края на 60-те –началото на 70-те години на миналия век бяхме все момчета много запалени по играта. Още в седми клас всецяло вече се бях ориентирал към баскетбола. Тогава по телевизията и на кинопрегледи можеше да се види какво правят прочутите харлемски баскетболисти. Бях ученик в Текстилния техникум, където учител по физкултура бе Ружа Лютакова. Някои по-атлетични момчета като Петър Проданов, Николай Вътков започнахме да тренираме баскетбол при Христо Донков в Ученическата спортна школа.

    Кои състезатели оформиха отбора?

    Все навити момчета от средните училища Светлозар Сяров, Филип Филипов, Георги Милчев (Юри), Георги (Гошо) Теохарис от Априловската гимназия, Евгени Димитров, близнаците Владимир и Валентин от Механотехникума, Костадин Петров и Петър Проданов от Текстилния техникум, момчета които учеха в Габрово Николай (от Дряново), Емил (от Разград) и др.

    Как вървеше подготовката на играчите?

    Тренировките бяха вътре в залата на Спортната школа и навън на игрището в двора на Априловската гимназия. Наблягаше се на физическата подготовка – клякане, ставане, който не клекне знаеше предупреждението на треньора – продължава с 50 - 60 килограма (от щангите) на врата... Редуваха се отскоци, изправяне на пръсти, патешко и кръстосано ходене. Имаше кросове, включително десет обиколки на игрището. Треньорът Христо Донков държеше много на физическата подготовка. Ясно беше, че ако искаш да играеш баскетбол тренировките са задължителни. Още по-усилени бяха те пред състезания. Донков държеше много на дисциплината и да не се пуши.

    Технични играчи бяха Гошо Гърка, Светльо Сяров, Емил Димитров, Филип (Фильо) Филипов. Бях от високите момчета (1.89 м.) и играех обикновено център. На този пост много добре се проявяваше Филип, който също бе висок. А играта минава през центъра.

    Често ходихме да наблюдаваме мачове на мъжкия отбор по баскетбол с участието на Иван Драганов, Иван Шумков, Иван Тосунов, Цоньо Ботев, Петьо Василев, Дончо Дончев, Илинко Вълчев и др.

    Нашият юношески отбор старша възраст бе с добре изграден екип с много добра физическа подготовка. Понеже в Габрово нямаше подходяща зала за тренировка и състезания, то тактико-техническата подготовка на отбора не бе толкова добра.

    В какви състезания участвахте?

    В градовете на окръга, в Русе и др. Един спомен ме връща към участие в Севлиево. Обядваме преди мача в ресторант. Светльо и Гошо ги няма. По едно време се появяват. “Елате при мен момчета”, извика им Христо Донков. Гошо си седна, а Светлозар Сяров отиде при треньора, който му свали очилата, последва шамарче. После бръкна в джоба му и взе цигарите с думите: “Повече такова закъснение да не случва!”.

    Христо Донков бе взискателен, авторитетен треньор. Умееше да ръководи, да ни сплотява с желание за игра. Разбира се, много го слушахме.

    Най-често съдии бяха Иван Драганов, Иван Шумков, Иван Войсков.

    Какво е важно за един баскетболист?

    На първо място мотивацията, желанието за игра. Да има воля и хъс за победа. Да реагира бързо на възникнали ситуации. Баскетболът е атрактивна игра, която редовно играх до завършване на Текстилния техникум (1976 г.). Бе време, когато по ред причини организираният баскетбол замря в града. Играеше се само в училище и на работнически състезания.

    А когато служихте в армията?

    Не, не съм играл. Като войник, в щаба, в Горна Оряховица кавалът ми изкара казармата. Свирех от ученик. Разбира се поддържах връзка с някои момчета от баскетболния отбор. Спомням си за един весел случай. В щаба сме с телефониста и му предлагам да потърсим по телефона Иван Господинов, приятел, по-малък ученик в отбора, който вече служеше във военна школа в София. Речено, сторено. Телефонистът издири поделението. Звъни и се представя за полковник Симеонов, който търси старшина-школник Господинов. Вече сме нарушили всички правила и няма отказване… Докато от другата страна изпратят за школника идва въпрос към пол. Симеонов: “Кога ще се изпращат молбите за смяна на гарнизона?” Добре, че в настъпилата пауза отсреща уточняват, че миналата година това е било през април. Моят човек включва веднага и бодро уверява, че ще се обадят в края на май. В това време на телефона е вече старшина-школник Господинов, който веднага ме разпозна по гласа. Макар и кратък разговорът внася съмнение в школата в София и на моя съотборник службата малко му се стъжнява…

    Втора година действа БК “Чардафон-Орловец”. Как напредват нещата?

    Усилията са насочени баскетболът отново да започне да се развива в Габрово. Стартът е с децата. Стараем се да помагаме, бившите баскетболисти, които се включихме в клуба. От особено значение е постигнатото партньорство с водещия БК “Левски” от София. В края на ноември бе първото методическо обучение в Габрово на треньорите и детските отбори с участието на сръбския специалист Ратко Йоксич и Ивайло Равуцов, директор на Детско-юношеската школа по баскетбол на клуб “Левски”. Предстои съвместен зимен тренировъчен лагер в началото на януари. Постепенно нещата се задвижват, но предстои много работа. Важното е, че децата вече спортуват организирано. От сега мисля да насоча малката дъщеричка след време да спортува. Като ученици ние много спортувахме. Училищните площадки бяха арена на спортни срещи. Започнал работа в завод “Импулс” също играх баскетбол. Днес няма и следа от такива изяви.